В гората си имаше правила и старият змей Горянин държеше да се спазват. Той управляваше с тежка ръка и без милост за никой. Наказваше със смърт всяко горско създание, което дръзне да влезе в контакт със смъртен. Затова се разказваха толкова зловещи легенди за самодиви, таласъми и змейове. След като беше победен от Мусаил, той продължи това правило като новия горски цар. Но с течение на времето общуването с хората стана неизбежно. Силата им растеше  и бавно, но сигурно започнаха да надделяват над поданиците му. Въпреки всичко гората оставаше зловещото свято място, където само най-смелите дръзнеха да стъпят.

 Яна, главатарката на самодивите още от времето на Горянина, тогава се страхуваше от него, но като дойде Мусаил му стана вярна сянка. Държеше момичетата в строй, но въпреки това те се закачаха с  хайдути и овчари. Новият цар си затваряше очите за някои забежки, но Яна беше безпристрастна. Така вървеше  живота в гората, минаваха години, царе и владетели, а гората си цъфтеше. Дойде османското робство и параклисите опустяха, турците започнаха да разрушават църкви, но тяхната вяра все още живееше, защото  не бяха заклеймени в нито една библия, нито едно писание, а просто в съзнанието на народа. Царският  палат се намираше в Родопите, на тайно място, край Орловите скали. Там се  събираха всички, когато имаше събрание. Не далеч се извисяваше и Родопския параклис – най-силната връзка със смъртните. Те бяха нощни създания – през нощта бродеха и правеха седенки, свиреха на гайди и кавали, а през деня спяха и се криеха.

 След дълги години робство, свободата на смъртните се усещаше все по-близо. В Родопският параклис идваше все повече народ, пееха и свиреха, палеха свещи и се молеха, далеч от заптиетата и турската управа. Една сутрин, малко преди изгрев и  няколко седмици след Еньовден, Ружа самодива сновеше през гората. Прекоси Балкана и навлезе направо в Родопите при леговището на Яна.

- Яно! – викна Ружа с пълен глас. – Яно, ела да видиш, посестрините намериха мъж паднал в дерето.

 - Убийте го! – категорично отсече Яна, без капка чувство.

 - Не искат, бе Яно. Беше лошо застрелян, те го излекуваха и сега никой не дават да го докачи.

 - Води ме тогава – Яна извърна тънката си шия.

 Заведе я обратно в Балкана, някъде между Ловеч и Троян в гъстите непристъпни гори. Там на самодивското сборище се суетяха посестрините й, четири на брой. Стояха до тялото на мъж със светлокестеняви мустаци и червендалесто лице. Личеше, че е жив, гърдите му се надигаха и отпускаха, но на корема му имаше превръзка изтъкана от самодивски билки. Яна уверено пристъпи напред и изрече строго:

- Какво се случва тук?!

 - Намерихме го в дерето, смъртно ранен, посред нощ– отговори Рада.

 - Защо не го убихте?! – попита Яна, готова да  го разкъса.

 - Чакай, Яно, чакай -  заговори пак Рада. – Чуй го, поне какво ще ти каже, изчакай го да се събуди.

 - Отивайте да спите – Яна размаха ръка.

 - Няма да мръдна, от тука, докато не кажеш, че ще го чуеш – проговори пак Рада.

 - Ще го чуя, няма да го убия, веднага -  отвърна главната самодива.

 Останалите посестрини се пръснаха по горските пътеки към леговищата им, останаха само Яна и мъжа. Слънцето вече грееше и започна да се издига високо в небето. Вековните букове се извисяваха и пазеха сянка над повяхналата трева и двамата герои. Мъжът се размърда и отвори очи, самодивата го гледаше без да издава звук. Той я погледна с големите си пъстри очи, в тях се четеше изненада, но и още нещо по-силно.

 - Коя сте вие? – попита спокойно.

 - Ти влезе в самодивските земи и сега ще срещнеш своята гибел – отвърна Яна без да отговаря на въпроса.

 - Защо ме излекувахте, тогава? – попита, докосвайки превръзката.

 - Посестрините ми те спасиха и нарушиха горския закон!

 - Щом искаш да умирам, ще умра, обаче недей да ме убиваш – в очите му грейна пламък. – Дай поне две три заптиета да взема – Яна не продума. – Пусни ме да сляза от Балкана и ела да видиш, че ще ме убият, колкото мога турци, толкова ще взема с мене, да помогна на родината, да помогна на хората. Зян ще е да умра от самодивска ръка горе в Балкана.

 Яна самодива за секунди остана безмълвна:

 - Хората лъжат, ами ако избягаш и се скриеш като мишка?

 - Крил съм се и като мишка и като плъх, но не може сам човек да победи цялата империя. Затова ходя от град на град, от село на село, по комитетите и по паланките, защото българския народ трябва да стане.

 - Българи или турци, гората си е една. Нас не ни интересуват кой тъпче пътеките, който дойде при самодивите – умира.

 - Ако някой ви вземе гората и ви затвори в клетка, само да я гледате и чужди хора дойдат да ви отсекат дърветата, да ви вземат синовете и вашия дом да почне да линее? Ще му дадете ли?

 - Ние сме много , никой не може да ни заключи всичките! Змейовете ще им изгорят очите, ние ще ги разкъсаме на парчета – заяви Яна.

 - И ние сме така, ама толкова години робство, вече сме забравили как да въстанем, а си трябва революция, трябва някой да го вдигне този народ. Аз нищо не съм ви сторил, бягах ранен през Балкана, търсих скривалище от турците. Накрая легнах да почина и не можах да стана. Посестрините ти ме намериха и ми спасиха живота. Защо да ти го дам да иде зян? Ти би ли си дала живота на вятъра, ако знаеш, че гората ти затъва?

 Яна остана безмълвна, гледаше го със студените матови червени очи и не знаеше какво да изрече. Да го пусне ли да си ходи или да го убие на място?

 - Кой си ти? – попита рязко.

 - Имам много имена, но съм се родил като Васил Иванов Кунчев от Карлово.

 - Васил Иванов Кунчев от Карлово, виждаш ли я тази пътека при скалите? Ходиш само по нея, без да се обръщаш, обърнеш ли се, ще изчезне. Ще те заведе право при Осъма, точно до манастира. От там си хващай пътя и никога не идвай повече в самодивските гори!

 - Благодаря ти, самодиво – поклони се мъжът.

 - Но искам като въстане народа и усети свободата да ми донесеш бяла синапена погача с паничка мед и бяло платно, там където падна ранен за първи път.

 - Така да бъде, самодиво – поклони се още веднъж Левски и пое по пътеката.

 Яна остана на място и затвори пътеката подире му. Горските създания нямаха такива чувства като хората, те имаха инстинкти, като животните. Не можеше да си обясни защо го пусна, но видя в очите му нещо велико,  нещо което бе виждала само в очите на Горския цар, нещо което я караше да му се довери. Слънцето грееше високо в небето, а посестрините й отдавна спяха в леговищата си. Лятото бе в разгара си, така че тепърва хайдутите щяха да препускат през гората. Тя погледа още малко, после се завъртя и потегли към своята пещера в Родопите.

  Така се изнизаха летните месеци и дойде Сенковеене, когато всички горски създания се прибираха на Змейково. Оставаха само главатарите  да се грижат за гората до Благовец. Настъпи зимата, студ и сняг скова Балкана. Хайдутите се събираха на по-големи групи и палеха огньове, а горските главатари не ги закачаха. Една нощ, ходейки из гората Яна се натъкна на хайдушки лагер. Там две млади момчета седяха край огъня и си говореха:

 - Левски, бе, Левски, хванали са го край Къкрина и сега го карат към София…

 - Да, бе, то комитета и без това западна, сега какво ще правят…

 Нещо в Яна се надигна, не знаеше  защо, но трябваше да го види с очите си. Викна верния си елен със змийски юзди и препусна направо към София. Там в покрайнините намери тълпа от хора и едно бесило, на което висеше Васил Иванов Кунчев от Карлово. Като се увериха, че е мъртъв го свалиха и обиколиха покрайнините на града. Заровиха го в плитка дупка в ограждение със стърчащи пръти – само по това личеше, че е гробище. „Няма как да вампиряса“ – помисли Яна – „Прекалено чист е“. Изчака да падне нощта и отиде с голи ръце да изрови трупа му. Нарами безжизненото му тяло и заедно с елена потеглиха обратно към Балкана. Там се спряха на най-високия връх, гол и скалист, изкопа дупка точно на върха и положи тялото му. Затрупа го с камъни, кръст не можеше да направи, нито да викне поп, нали бе проклето създание.

 - Тук ти е мястото, Васил Иванов Кунчев, да си гледаш Карлово, да усетиш свободата… – разнесе се тънък глас с нощния вятър.