Първото слънчево за Януари утро.
Лъчите на слънцето се простираха докъдето ти видят очите. В безоблачното небе летяха птици, които създаваха усещането за Пролет (нищо, че до пролетта оставаше много време).
Дните се нижеха дълго, ужасно дълго, а нощите бяха безсънни.
Ако се науча да прощавам на другите и да забравям... дали ще успея да простя, и на себе си и ще намери ли спокойствие душата ми? Или, ако ми се даде още един шанс да погубя себе си – ще се възползвам ли? И ще си спомням ли нещо от досегашния си живот, ако го направя?
Спомените... Нещото, което държеше съзнанието ми будно нощем, душата блуждаеща, тялото тръпнещо, а сърцето копнеещо.
Спомените бяха единственото нещо, което ме държеше на ръба на пропастта, едновременно карайки ме да искам да скоча, но в същото време ме възпираха от това безумие.
Същите тези спомени разкъсваха цялото ми същество на милиони парченца, разпръсвайки ги из вселената. Парченца, които туптяха, боляха, ръмяха...
Какво се случва, когато осъзнаем колко с ...