Първото слънчево за Януари утро.

Лъчите на слънцето се простираха докъдето ти видят очите. В безоблачното небе летяха птици, които създаваха усещането за Пролет (нищо, че до пролетта оставаше много време).

Дните се нижеха дълго, ужасно дълго, а нощите бяха безсънни.

Ако се науча да прощавам на другите и да забравям... дали ще успея да простя, и на себе си и ще намери ли спокойствие душата ми? Или, ако ми се даде още един шанс да погубя себе си – ще се възползвам ли? И ще си спомням ли нещо от досегашния си живот, ако го направя?

Спомените... Нещото, което държеше съзнанието ми будно нощем, душата блуждаеща, тялото тръпнещо, а сърцето копнеещо.

Спомените бяха единственото нещо, което ме държеше на ръба на пропастта, едновременно карайки ме да искам да скоча, но в същото време ме възпираха от това безумие.

Същите тези спомени разкъсваха цялото ми същество на милиони парченца, разпръсвайки ги из вселената. Парченца, които туптяха, боляха, ръмяха...

Какво се случва, когато осъзнаем колко самотни сме всъщност? Светлината, която е озарявала пътя ни и винаги е била с нас – лека полека започва да тлее, докато не изгасне съвсем (така, както животът се изплъзва между пръстите ни, и няма какво да направим по въпроса) ...

Вариантите ни са или да живеем запомнящо се, или да умрем тихо.. И мъглата, която на места все още се стелеше над града нашепваше същото...

Разминем ли се с точния човек цял живот страдаме след това. Превръщаме се в една постоянно лутаща се сянка..

Бях ли се разминала с точния човек или всичко беше просто плод на моето въображение? И ако наистина беше така в какво се бях превърнала всъщност?

„Бях съвкупност от преплитащи се противиречия; сблъсък от копнежи; експлозия от неизречени обичания; огън от изригващи любови и пепел от угаснали мечти, и желания..”

Все по – често мисля за теб.. Завърна се с пълна сила и буквално обсеби всичко мое...

А дали си беше отишла, за да се върнеш?!

Това всъщност нямаше значение. От значение беше как откривах мириса ти във всеки човек; очите ти във всеки поглед; усмивката ти във всички други смехове; сълзите ти откривах във всички въздишки...

„Любовта не се говори. Не се пише. Любовта е уединение.Превръщане на пълните ти със сълзи очи, в светещи огънчета от любов. Но любовта между човеците – липсва. Липсват трите думички топлина. Липсва искреността. Значението на другия в твоя ден. Красотата от срещите на двама души, които крият от себе си, че се обичат. А от толкова много липси, накрая ни остава обитаема къща, в която прозорците не светят, понеже светлината се пали от двама. Живеем ден за ден. Без спомени. Без прегръдката, която би оправдала всяка наша плеада от думи. Забравяме всяка любов, щом усетим нечие присъствие като елемент на ползата. И правилно! Любовта е споделяне. Любовта е поезия – онази, с камбанния звън от запомнените слова на обич. Любовта е близост, но слепотата ни пречи да се присегнем до нея. Защото сме свикнали всичко да си купуваме с пари. Мъдростта е болката, която сме превърнали в любов, без да я продаваме. Любовта не е даденост. Тя е фино докосване на твоя и моя поглед, в секундите на нашите мигове, в които избираме да сме заедно. Любовта е копнеж. Устрем към утрешния ден, в който не помним колко сме сами преди да поздравим някого, пред когото не значим нищо. Любовта е в часовете прекарани навън, споделяйки душата си пред някого, в който само Бог знае колко вяра отдаваме. Любовта е порой. От сълзи. Усмивки. Усилия. Премълчаване. Досещане. Начин на мислене. Как да обясниш? Не можеш. Любовта е свързване, след което никога не излизаш същия. Отливите чертаят пътя на всяка наша рана. Приливите я превръщат в белег. От нещо истинско. Нещо било. Оставяйки ни да бъдем обожавани. За дързостта ни да палим огън със запалка. За спомен.”, Мария Никова

Никога не съм обичала напудрените думи, подплатени с фалшиви обещания, макар че самата аз станах жертва на собствените си убеждения. Убеждения, които ме караха да вярвам в красотата и чистотата на утрешния ден, в добрите хора, феите, и щастливия край; които затваряха очите ми за каменистия път, но отваряха душата и сърцето ми за чувствата ми. Убеждения, които дотолкова изцедиха всяка живителна сила в мен, че самата аз се предадох и им обърнах гръб.

Трябваше да живея за днешния ден, защото беше много вероятно утре да не дойде; хората бяха добри единствено, когато имаха някаква полза от това, а в края на деня феите и щастливият край оставаха изписани в последните редове на книгите за принцеси, срещнали принцове на бели коне, които ги спасили от зла участ, зла вещица, и им се заклели във вечна любов..

Имаше ли такова нещо като „вечна любов”? И, ако да – защо ни беше толкова трудно да спазим обещанията, които бяхме дали? И, ако ни беше трудно да не ги нарушаваме – защо изобщо ги давахме?

Не бяхме жертви нито на собствените си, нито на чуждите убеждения. Не знаех коя дума би била най – подходяща, за да мога да я използвам в следващите редове, но бяхме всичко друго освен жертви.

Какво се опитвахме да докажем? Или просто се опитвахме да си го върнем на някого, за нещо, някога? ... И дори да беше така – това караше ли ни да се чувстваме по-пълноценни, отколкото бяхме? Или вече толкова много бяхме свикнали да сме на дъното и ни беше така добре, че не правехме разлика между правилно, и грешно; добро и зло; хубаво, и лошо.. Бяхме ли наистина жертви на думи, които изричахме и чувства, които чувствахме или бяхме просто консуматори? Знаехме ли как да кажем „Благодаря”, „Моля”, „Извинявай” или единственото, на което бяхме способни беше.. да бъдем Кралицата в извратената игра на шах, която в края на краищата получаваше главата не само на Краля, ами и на пешките, топовете, конете, както на противниковата страна, така, и нашата собствена? ...

Кога щяхме да се уморим и щяхме ли, и нямаше ли да е много по-хубаво, ако се откажехме от безмилостната игра на котка, и мишка, в която винаги имаше повече от един „изяден”?

Истината беше, че не играта ни възбуждаше (е, или поне не толкова, колкото краят) . Това, което наистина ни държеше на тръни беше капанът, в който винаги се озовавахме накрая. Нямаше значение какво правим, нито какво казваме. Още по – малко значение имаше по кой път щяхме да минем този път. Напрежението, което течеше във вените ни, че в края на краищата ще бъдем хванати беше единственото, което държеше съзнанието ни будно, душата блуждаеща и сърцето жадуващо.

Бях ли стигнала края на своето пътуване и щях ли отново да хвана ръката, която вече ме беше пуснала? Щях ли да намеря сили да се боря или щях да оставя отчаянието да вземе превес и да надделее, да ме прегърне в студените си, самотни прегръдки, и да каже: „Всичко ще бъде наред! Не забравяй, че можеш да бъдеш щастлива и сама!!”

Истината беше, че не исках да бъда щастлива сама. Още по – голямата истина беше, че нямах нужда от нечия помощ, за да съсипя живота си. И сама се справях с това доста добре. Но, ако съдбата ми беше отредила зла участ – щях ли да се примиря с нея или щях да направя всичко по силите си, че дори и невъзможното, само, и само, за да се оглеждам в нейните две очи? И щях ли да преплувам океани от лава, и щях ли да изкача планини сковани от лед, само, за да стопля ръцете, които изстинаха заради мен?

Ако имахме магическа пръчка, с която да върнем времето назад – щяхме ли да целуваме по – често; да ревнуваме по-малко; да прегръщаме по-силно; да обичаме по-всеотдайно?

Ако имахме право на 3 желания от вълшебната лампа щяхме ли да ги използваме напълно егоистично и само за себе си или щяхме да поискаме 3 хубави, и щастливи неща, за човека, когото обичахме, дори това да значеше някой друг, а не ние, да е причина за неговото щастие?

Толкова много „Ако”, „Или”, „Дали” и толкова много въпроси, чиито отговори се блъскаха в главата ми, замъгляваха съзнанието ми, и не водеха до нищо друго, освен до задънена улица и личностно саморазрушение.

Кои бяхме и бяхме ли истински, и можехме ли да се обвържем с друго човешко същество дотолкова, че да му отдадем всичко, което имахме? Имахме ли смелостта да прекрачим тънката граница на страха, че ще бъдем отблъснати, неразбрани, излъгани, наранени? Можехме ли да обичаме със силата на природните стихии без да поискаме след време любовта си? Можехме ли да си признаем, че сме сгрешили, без да се вглеждаме в грешките на другите; без да сочим с пръст и да обвиняваме; без да натякваме, и обиждаме, защото все пак нека не забравяме, че преди да „съсипе живота ни” този човек е бил нашето щастие?! ... Можехме ли да простим чуждата гордост, въпреки, че нашата беше наранена?

Послепис: Защото какво по-хубаво от това, когато играта на „Криеница” свърши, някой да ти каже „Намерих те”?