Иван седеше на пейката пред своята къща. Седемдесетгодишният мъж гледаше към залязващото слънце. Унесен в мислите си, той не забеляза приближаващия се съсед.
- Здрасти, Ваньо! Какво си се умислил?
- Здравей, Гоше! - отговори Иван. - Тя, нашата... С теб сме стари хора вече. Не сме за веселби. Мисля си тук разни неща. Сядай де! Седни малко при мен. Време ли нямаме?
Двамата старци се усмихнаха. Дори идващата вечер бе тиха, за да чуе разговора на мъжете. Нямаше вятър. Нито облаци. Само листата падаха така, както и дните на хората.
- Изпратих майсторите днес - каза Иван. - Свършиха банята и да ти кажа, олекна ми. Две седмици се опитвах да им помагам с каквото мога. Не с работа, но бях покрай тях. Много добри момчета и съвестни. Доволен съм. А се чувствам по-изморен от тях. И въпреки всичко, докато бяха тук, сякаш имаше живинка. Не усещах как минава времето, а и се чувствах нужен. А сега е някак тихо. Нищо, че всички са у дома. И жената, а и младите.
- И ти не се спря! - отоговри Георги. - Н ...