Там някъде зад мен има едни митични същества, забулени в студена сива пелена. Всяка една секунда усещам студа във врата ми. Сиви ръце с дълги пръсти и нокти се протягат да откраднат детето ми...
Най-голям страх изпитах в живота ми, когато крачех към съдебната зала за второто ни дело.
Така се случи, че имахме второ дело, на което съдията поиска да изслуша бащата на Боян. Имаше и две отвратителни, дълги седмици. Всеки ден аз се готвех само за едно – как да погледна този човек в очите ако се случеше така, че е неизбежно.
Когато крачех към залата знаех, че той няма да е вътре. Много бях настоял да ни изслушат отделно. Но вярвах, че е любопитен като мен и че се е свил в някой ъгъл за да разбере при кой отива детето му.
Стараех се да гледам в една точка, но непрекъснато се опитвах да разпозная кой от хората там е той. Този? Не... Може би този? Или Този?
Делото мина бързо. На излизане беше същото. Но не успях да го разпозная.
Защо този момент, този поглед ме накара да изпитам най-силния страх за моето съществуване? Животински. Панически. Имах неистово желание да избягам.
Боби е четвърто дете. Аз не мога да имам дете.
По някаква причина главата ми решава да ни сравни на тази основа.
Той е як! Ти си смотан... – казва тя.
Той е велик! Ти си нищожество... - казва тя.
Той е там горе! – посочва към небето главата ми, а ти си тук в прахта... добавя тя.
Така започнаха дните ми с Боби. Въпреки, че беше Юли, а аз в Пловдив, усещах хлад във врата ми.
С времето тази пелена се разбули и отдолу се появи друг страх, който ме парализира – Боби има алтернатива. Боби може да избере другите родители!
Как да го накарам да бъде с мен? Като бъда по Як!
От някой, който е поне 4 пъти по-як от мен, защото има 4 деца?
И започнах да се опитвам. И всеки път като не ми се получаваше врата ми замръзваше...
Опитвах се все повече да бъда перфектен, и все повече се провалях.
Страха ми се усилваше непрекъснато.
Но на първото дело съдията призова бащата и каза адреса му. А аз го записах.
Отне ми 2 години усилия, които мотивирах с Боби обяснявайки си, че искам да науча колкото се може повече за родителите му, за да не говоря глупости като ме попита.
А всъщност исках да се срещна с най-големия ми страх.
Бащата на Боби.
И пих бира с него. И пак. И се запознах с брата и сестрите на Боби. И с майка им. Когато можех помагах.
За да стигна до там аз излъгах. Не се представих като бащата на Боби. Изпитвах ужас при мисълта, че може да ме отхвърлят и Боби покрай мен.
След още 2 години признах и истината. Те ми се довериха. Аз се отдръпнах. Боби беше може би на 7. Спрях. Може би даже прекалих.
Но днес, въпреки че не нямаме контакт, аз ги чувствам като мое семейство.
И вече не ме е страх. Тези митични същества станаха хора от плът и кръв. Точно като мен. С проблеми, страхове и болки.
И нямаше причина да ги държа на пиедестал. Или пък да ги тъпча. Поредните души, хванати в капана на живота, точно като мен.
И вече не се опитвам да бъда по–добър от тях. За да не ги избере Боби.
Опитвам се да бъда себе си.
Понякога, за да се справиш със страх, който поема контрола върху голяма част от живота ти, трябва да му се изправиш насреща.
Днес 7-8 години след първата ни среща аз не успявам да разбера как един толкова банален момент от живота, като срещата между двама мъже, може да бъде заредена с толкова експлозивна емоция от моя страна.
Не позволявайте на страховете ви да поемат контрол над живота
© Росен Балабанов Все права защищены