Там някъде зад мен има едни митични същества, забулени в студена сива пелена. Всяка една секунда усещам студа във врата ми. Сиви ръце с дълги пръсти и нокти се протягат да откраднат детето ми...
Най-голям страх изпитах в живота ми, когато крачех към съдебната зала за второто ни дело.
Така се случи, че имахме второ дело, на което съдията поиска да изслуша бащата на Боян. Имаше и две отвратителни, дълги седмици. Всеки ден аз се готвех само за едно – как да погледна този човек в очите ако се случеше така, че е неизбежно.
Когато крачех към залата знаех, че той няма да е вътре. Много бях настоял да ни изслушат отделно. Но вярвах, че е любопитен като мен и че се е свил в някой ъгъл за да разбере при кой отива детето му.
Стараех се да гледам в една точка, но непрекъснато се опитвах да разпозная кой от хората там е той. Този? Не... Може би този? Или Този?
Делото мина бързо. На излизане беше същото. Но не успях да го разпозная.
Защо този момент, този поглед ме накара да изпитам най-силния страх ...