За няколко чашки в повече
Ранното декемврийско утро се пробуждаше в София. Зимата не бързаше да посипва късокраките си дни с ледени капки вода. Върху обречената тревица сланата искреше като сребро. Беше се показало слънце. Сланата обаче познаваше зимното слънце-скъперник и затуй не отпущаше тревите от ледената си прегръдка.
“Няма смисъл да бързам да мета асфалта. Първо ще си допия кафето и изпуша цигарата” - така си мислеше Дора, докато от студ тропаше с десния си крак, в дъното на парка Заимов. Не посмяваше да вдигне левия си крак, за да не би да се отлепи отново подметката на ботуша ù.
Брезата се размърда и отърси от голите си рамене ледената пелерина. Асфалтът се посипа със захар. Едно замръзнало врабче падна от клоните, опита се да стане, но само разтвори човчицата си от ужас. Срещу него горяха с омагьосан пламък гладните очи на бездомно куче. Кучето виеше от глад, но се боеше.
- Изяж ме! Моооля те. Не мога повече да се мъ... ъъъ... ча... - примоли му се врабчето.
- С наслада бих г ...