За няколко чашки в повече

 Ранното декемврийско утро се пробуждаше в София. Зимата не бързаше да посипва късокраките си дни с ледени капки вода. Върху обречената тревица сланата искреше като сребро. Беше се показало слънце. Сланата обаче познаваше зимното слънце-скъперник и затуй не отпущаше тревите от ледената си прегръдка.

 “Няма смисъл да бързам да мета асфалта. Първо ще си допия кафето и изпуша цигарата” - така си мислеше Дора, докато от студ тропаше с десния си крак, в дъното на парка Заимов. Не посмяваше да вдигне левия си крак, за да не би да се отлепи отново подметката на ботуша ù.

 Брезата се размърда и отърси от голите си рамене ледената пелерина. Асфалтът се посипа със захар. Едно замръзнало врабче падна от клоните, опита се да стане, но само разтвори човчицата си от ужас. Срещу него горяха с омагьосан пламък гладните очи на бездомно куче. Кучето виеше от глад, но се боеше.

 - Изяж ме! Моооля те. Не мога повече да се мъ... ъъъ... ча... - примоли му се врабчето.

 - С наслада бих го сторил, но не ми е позволено. На тебе ти е отредено да се мъчиш, да страдаш, да трепериш от студ и глад. Ти си душата на оня, дето продаде бащината си къща и я изпи до последната капка. Сам си си виновен. Сам, сам, сам... - кучето се обърна и отиде при Дора.

 Жената бръкна в панталоните и му подхвърли къшей хляб. Погали го и започна сръчно да премита пътеката.

 Металната лопата стигна до врабчето и го погълна. То се опита да се измъкне, но замръзналите листа го затиснаха и накрая крилцата му престанаха да се движат.

 - Тодоркее, каква е тази полиция в парка, бе, жена? Да не е умрял човек?

 - Ами, човек... Пияница някакъв... 

 - Я ми помогни да занесем стъклата,  дето съм събрала,  два-три лева все ще вземем. С тях ще закърпим и днешния ден.

СО012014СФ