Плувам. В небето. Летя на крилат метален ковчег. Прилича на Ноевия. Тук сме само избраните от човешката раса...
Гледам през илюминатора на самолета. Навън е нощ. Някъде над Конго сме. Връщам се от Ангола. Преди няколко месеца вдигнах най-високо ръка и изпратиха мен. Харесва ми да съм доброволец. Никога преди това не бях виждал на живо толкова смърт и бедност на едно място. Извадих късмет. Чуждата болка ми отвори по-широко очите.
Прибирам се, защото времето ми за престой изтече. Исках да остана още. Грозотата има неподражаем чар. Красивите ù черти сияят много ярко.
Пораствам. Предпочитам хубавото в грозотата и страня от недостатъците на красивото.
Отивам си у дома. Не знам къде е това. Все още. Може би е там, където искаш някой да те чака. Или пък да се скриеш от очакванията към теб...
Харесва ми да съм скитник. Мисълта ми така е по-продуктивна. Мога да бъда и домошар. Но уюта на тялото не гарантира сигурно убежище за ума.
Облегнал съм се удобно в седалката. Около мен е тихо. Няма да заспя. Сега съм тъжен. Разделям се с недовършени чувства.
До мен един от пасажерите прилича на терорист. Качи се от Киншаса. Усмихвам се с устни. Да прави каквото иска. Не съм пристрастен към идеята да се приземя по стандартния начин...
Приличам на ученик, решил контролното преди времето да изтече. Нетърпелив съм да напусна класната стая...
Куражлия съм, защото съм почитател на безкрайността. Час по-скоро искам да се запозная с нейните аргументи. Нищо не ме задържа. Доста работа свърших тук...
.....
Жена буди рожбата си. Иска да ми я покаже. Вината е моя. Самолетът ми кацна благополучно. Съжалявам. Минава полунощ. Вади я от кошарката.
Невръстен плач раздира тънката дреха на крехката утринна тишина. Детето не ме познава. Твърде малко е, за да пази спомен за мен. Иска да се махна. Сочи ми външната врата с ръчичка. Няма къде другаде да отида. Освен в другата стая.

Седя пред мъртвия телевизор. Тишината ми дарява хладна целувка. Аз съм просто безобиден кошмар в съня на душа, в която липсва поквара. Ще се усмихна. Само с устни. Едва.
Момиче присяда в скута ми. Разстила любовта си в най-удобната ù поза.
Наполовина съм. Четвърт от мен остана в Ангола. Останалото приближава насам. От няколко хиляди километра. Следва ме, но е в друго измерение. Бави го раздвоение.
Напълно достатъчен съм и в това количество. Да се противопоставя на инстинкта си да се самоизключа. Ще пропълзя до едно временно местонахождение. Островът на оргазма. Греба енергично към него. С гребла от съблазън.
.....
Яхтата се поклаща бавно и плавно. Навътре в морето. Всички в нея се смеят. Дори и момичето, в което съм влюбен. Те са щастливи. Без мен. Доволните хора не са ми симпатични. Чувствам се гузен, когато понякога ги прегръщам.
Представям си как ги убивам. Всички в плавателния съд. Един по един. С хладно оръжие. И оставам сам. Най-сетне.
Нещо ми има. Трябва ми лекар. Не знам точно от какво съм болен. Прилича на нелечимо. Останалите не показват моите симптоми. Значи не е заразно.
Не мога да изпитвам дълготрайно щастие. Невъзможно ми е. Не го разпознавам сред останалите видове задоволства.
Нищо. Никой не е съвършен. Искам едновременно и двете. Да съм сам и да съм с компания. Първото го желая повече.
Животът ми е стая, в която не искам да оставам сам. Щом някой влезе, обаче, спирам да чувам собствения си глас.
Будя се...
...Вече не сънувам.
Море и небе в един и същи сън...
Със сигурност е някакво знамение.
Очите ми скимтят от болка. Нощта беше вряла. Пареща като реалността. Бях бос. Не смея да си погледна ходилата...
Взирам се в дисплея на телефона. Държа го в ръка. Още лежа. Преди малко се развидели. Важен ми е часът, но се зачитам в нещо друго. Актуално. Интервю. Дала го е една известна особа. Персона. Личност. От мъжки пол. Европейски депутат. Всестранно развит. Режисьор, политик и страстен пушач. Чувал съм, че прави изкуство, но не знам точно какво. Лошо. За мен. За общата ми култура.
Политикът-пушач иска всеки, който протестира, да бъде глобен с хиляда лева. Минимум. Не знам дали са истина. Думите му. Но на него ги приписват. Друго е обаче да ги чуя с ушите си. Не съм.
Дори и пушачът-режисьор да не е казал точно това, аз пак му симпатизирам. Защото е защитник на цигарите и тяхното обилно консумиране. В това има дълбоко послание. Силен контекст. Или подтекст е по-правилно да се каже...
Той не е като другите. Като повечето. Останалите. Тези, които се прикриват. Онези, на които не им личи. Които дори не можеш да разбереш, че затрупват вътрешностите си с катран. Режисьорският депутат е по-висока летва. Иска всичко да окади. Безцеремонен е. Не го интересува нищо. Ако не си пушач, ще го траеш. Ако не го набиеш. Прилича на ходещ пепелник. Зад това му поведение обаче прозират силен характер и качествата на човек, който може да отстоява становището си. Било то и вмирисано на никотин. Индивидуалист. Ценен.
Със сигурност в европейския парламент той е нещо ново и интересно. Вероятно е най-зле поддържаният човек сред колегите си. Но и това е стил. Някои шушукат, че високата европейска заплата го е съблазнила. Едва ли. Просто е артист. Нормално е да има няколко роли. Ако ги няма, ще умре от глад...
В страната ми сега много хора протестират. Прилича на бедняшко модно течение. Или е обикновена борба за оцеляване. Може и нещо трето да е. Времето ще покаже.
Разложена е като труп. Темата, която зачевам. Но ще бръкна в нея. Като останалите лешояди. Нали сме ято. Ще клъвна малко от мършата.
Протестиращите трябва да бъдат спрени. Ако е нужно, и насила. Това е мнението на европейския пепелник, чието интервю в момента чета. Той преди не харесваше премиера, но сега е от неговия отбор. Приличаме си. И на мен протестиращите не ми допадат. Но подкрепям протестите. Заради здравето на министър председателя. Загрижен съм. Недоволните ми изглеждат толкова издръжливи, а той прекалено крехък. Това е единствената причина, заради която искам командирът на властимащата пехота, да зареже властта. Да се освободи от тежестта. Да захвърли отговорността, за да си почине. Изглежда ми уморен. Не спира да пълнее. Колегите му също. Това не е от преяждане. От нерви е. Проблем с хормоните. От стрес. Не им е лесно да се грижат за толкова прост народ. Без елементарно чувство за самосъхранение. Или по-скоро склонен към самоубийства.
Виждам ясно, че освен физически индикации за преумора, на лице при премиера са и психически отклонения. Той дори не осъзнава в кой век живеем. Хората вече ходят на почивки в космоса, а той не спира да говори за асфалт и земни магистрали. Може пък да е пътник от миналото. Прероден инженер по пътищата. Човек с фетиш към пътни артерии. И още асфалтови бази гради. Бърза. И улиците е нормално в тази суматоха да дават дефекти. Целите са на хармоника. Ако не караш на заден, трябва да пиеш хапче против повръщане. И недоволните се възползват. На умряло куче нож вадят. Вече втори месец.
Вчера премиерът дал на майка ми петдесет лева. От съжаление. Не съм си бил вкъщи по това време. Тя ми се похвали. Еднократна помощ на всички пенсионери. За месец. От себе си и ги е дал черноработникът. Понеже държавата ни е бедна. Той и асфалта си от своя джоб го плаща. Това му добруване ще го разори. Ще остане без лев. И той, и роднините му. Няма човекът, на когото да не е дал пари през последните дни. Даже и вируса подкупи, за да не ни мори и той толкова. Нормален човек не се охарчва така. Но протестите го докарват до лудост. Даже и нова конституция написа, но обърка герба на страната. Най-лошата комбинация са паническото разстройство и дебелоочието в едно. И сега всички нагло му се смеят. Като, че ли на тях не може да се случи. Да полудеят. Шизофрения с култ към властта е ужасно заболяване и самотно занимание...
И на майка ми не ù е лесно. След жеста на премиера. Потъна във финансово благоденствие. Чуди се сега как да разположи доволството си в него. Иска да ходи на море. За да похарчи парите. Падат ù се по лев и шестдесет и шест стотинки на ден. Но, за да иде да похарчи този лев, трябва да ù дам хиляда...
Накрая магистралите на премиера съвсем ще опустеят. Заради протестиращите. Затварят новите пътища. Вярно, че смъртността от пътни инциденти и вредните емисии ще спаднат, но и хората ще избягат от страната. Защото не могат свободно да се придвижват. Тук ще останат повече болни от здрави...
Премиерът даде пари и на образованието. Иска да обучи децата ни, за да протестират и те срещу него. Значи се смята за безсмъртен. Още един симптом. Щом вярва, че ще управлява и когато децата ни пораснат.
Дълго го мислих. Не е като да ми е хрумнало от раз. Знам кой е виновен. Безразличните доволни са издънките в схемата. По техния брой се изчислява силата на един народ. Нашият е много силен. Даже крепим и други държави на раменете си. И пример им даваме.
Вечно да са живи! Безразличните доволни. Прекалено много са. Те искат да си я караме по старому. Устроили са се. Не искат нищо да се променя. Имат си препитание. И трохи на масата. И за всичко са прави. Ясно им е, че при всяко клатене на масата, покривката с остатъците корички от хляб може да се изтръскат. Това не ги устройва. Разбирам ги. Те не могат да се слеят с простолюдието. Не могат да паднат на това ниво. Защото са доволни. Против протестите са. Протестиращият не притежава техния ценз.
Безразличният доволен знае, че всеки беден и недоволен е мързелив негодник. И точно протестиращите, според тях, са виновни, че държавата ни е последна дупка на кавала по всичко. И то даже не сме и дупка на дудука, а просто проект на отверстие. Майсторът на свирки ни е отбелязал върху инструмента с молив, но е решил, че от нас никакъв звук няма да излезе и сме си останали само малка графитена точица, а не истинска последна дупка на кавала.
Освен мързеливите протестиращи негодници, за това дередже са виновни и няколко милиона страхливци, избягали в чужбина. Истинският работлив човек си стои в страната да си вади хляба, а не бяга на лесното в чужбина. Така смятат оправните безразлични доволни. Но те също така умеят безлично и да негодуват. Когато не могат да минат през любимото си кръстовище, например. Те не искат никое друго, а точно това. Защото то върви в комплект с трохите върху масата им. И с чергата, дето са научени все към себе си да дърпат. И на това възпитават и питомците си.
Да заобиколят е нарушаване на правата им. Защото те си имат работа и закъсняват. И не са мързеливи и глупави като протестиращите. И имат собствено мнение. Повтарят всичко казано от премиера. Безразличните доволни не ги интересува, че около тях бият жени и деца. Защото това са жени и деца протестъри. Те се опитват да им избутат трохите от масата. Нищо, че тези дето ги бият, нямат два лева да се усмихнат и работят при мизерни условия и в хралупи.
На безразличните доволни им е еднакво удобно и при тези и при онези. Защото духовната проституция няма партийни пристрастия и сексуална принадлежност. Вождът им, до вчера беше бившият им диктатор, сега е настоящ демократ.
Утре, когато протестиращите постигнат целта си, сегашните доволни ще си сменят профилната снимка и ще се вмъкнат в редиците на победителя. При тях няма стандарт на морала. Има водещ приоритет – трохите им да бъдат непокътнати.
Това – с последната дупка на кавала, са общи приказки. Важно е колко си сит, а не колко си морален. Хубави вещи не се купуват с морал, а с грижливо кътани трохи.
Вече на протестите няма полиция. Агонията на властта ражда и далновидност. Протестиращи срещу доволни. Нека сами да се разберат. Двама се карат – трети се облажва.
Но те не искат да се бият. Затова двадесет годишни бивши футболистчета, с тънки вратлета, ги бият поединично протестиращи и хвърлят телефоните на журналистки. И недоволните страхливо се оглеждат и подминават поваления ближен. Предпочитат да снимат с телефон битото дете зад колоните, вместо да се юрнат като приливна вълна да изметат сганта. И се смея на глас. Кога тези спортистчета са били настоящи, та станаха и бивши!?..
Но иначе, когато протестиращите са на тумба, трошат истерично колата на една жена с две деца. Па макар и луда. А полицията е вече услужлива. Не се меси. Защото гяволът знае, че разединението прави силата. На властта...
Моята индивидуална мечта е да не крият от скромност онези полицаи, дето биха децата зад колоните, а да ги кажат кои са. Те са пример за подражание. Униформените. Трябва да им знаем имената и лицата, и да слагаме по стаите си техни портрети и плакати. Но заради протестиращите, не можем да се кичим със съвременните си герои....
И това ще отмине.
Радвам се че се събудих та да прочета интервюто на пепелника. Чест и почитания на такива угарки.

К. И. К.

Послепис:
„Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията първо гласуваш и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.“

Х. Ч. Б.