Бях като разцъфнала майска роза. Съживена от приятен летен дъжд и разхубавена от нежните лъчи на едно слънце. Обръщах се към неговите лъчи, нужни ми бяха, даваха сили за живот, даваха надежда и любов. Слънцето ме караше да съм щастлива и щом то залязваше в пейзаж красив, аз оставах със надеждата за утрешния ден. Гледах залеза, който сменяше цвят след цвят, от красив, по-красив, докато красотата не се изгубеше и небето стане сиво, сиво, до черно дори. Тогава на небето изгряваха звезди, гледах ги до време - коя ще падне. И щом някоя угаснеше, бързах да си пожелая утре пак да изгрееш ти, та да има щастие за мен, да разцъфтявам и да ухая на живот. Бавно затварях всеки цвят към себе си, не исках да заспя, с половин поглед поглеждах към небето и представях си те там, уморена от мисли, блъскащи се в главата ми, аз заспивах едва, едва. И ето, утрото идваше пак, така прохладно и приятно. С първите лъчи, пронизващи небето, аз шептях "здравей, любов". И така минаваше всеки ден, изпълнен със надежда и любов, любов, която ме кара да съм толкова нежна и свидна. Щом слънцето погледнеше с проницателен поглед към мен, аз ставах аленочервена роза и леко се извъртах от погледа му силен. След това бързах пак да го зърна. Какво исках от това слънце: вечно да грее, та да съм щастлива, то се умори от мен, а аз не можах да му се наситя. Така жадна да получа и да дам любов. Тъмен облак застана пред очите на това слънце, не знам защо, или по-скоро крия истината от себе си, за да боли по-малко. Но искам и да знам дали надежда има да усетя пак спуснал се към мен слънчев лъч от небето. Сега съм клюмнало, започнало да пожълтява цвете, ухая на сълзи и капки дъжд не са ми нужни, защото няма кой да стопли моите цветове след капките дъждовни и да разцъфтя по-красива от преди. Сега съм грозно, пожълтяло цвете, което леко се надига към небето, търси знак, знак, че неговото слънце ще го има пак. И надеждата си здраво стиска, никога няма да я пусне, защото ако надеждата си тръгне, то ще трябва да я последва. Все пак, ако това слънце наистина вярваше във цветето, така както цветето вярва в надеждата, то щеше да се върне.