Бях като разцъфнала майска роза. Съживена от приятен летен дъжд и разхубавена от нежните лъчи на едно слънце. Обръщах се към неговите лъчи, нужни ми бяха, даваха сили за живот, даваха надежда и любов. Слънцето ме караше да съм щастлива и щом то залязваше в пейзаж красив, аз оставах със надеждата за утрешния ден. Гледах залеза, който сменяше цвят след цвят, от красив, по-красив, докато красотата не се изгубеше и небето стане сиво, сиво, до черно дори. Тогава на небето изгряваха звезди, гледах ги до време - коя ще падне. И щом някоя угаснеше, бързах да си пожелая утре пак да изгрееш ти, та да има щастие за мен, да разцъфтявам и да ухая на живот. Бавно затварях всеки цвят към себе си, не исках да заспя, с половин поглед поглеждах към небето и представях си те там, уморена от мисли, блъскащи се в главата ми, аз заспивах едва, едва. И ето, утрото идваше пак, така прохладно и приятно. С първите лъчи, пронизващи небето, аз шептях "здравей, любов". И така минаваше всеки ден, изпълнен със надеж ...