Седим на една пейка и пием дълги кафета. Толкова дълги, че минават два часа, докато се наприказваме.
- Ееех, хубаво се живееше в БТК-то, наборчееее, де го тоз живот вече!
- Да бе, мамка му, добре, че поне тогава сме си правили веселото. - (това съм аз, правя се на бараба и хулиганка, макар да съм навъртяла 55 лазарника).
И пак се отплесваме в спомени. И оттук-оттам, стигнахме до една случка... малее, големи диваци бяхме...
Имах една приятелка Пепа. Колежка и приятелка, много бяхме гъсти. Аз у тях, тя у нас, децата ни играеха заедно... та така. Пепа, значи, разведена. Млада жена, в силата си, търси си мъж, ама не за една вечер. И тя като мен вярваше в любовта тогава. И си намери едно младо, шофьор на камион, симпатично момче, свитичко едно такова, рошавко, всяка събота тича на село да копае картофите - абе, скромно момче. Пепа му се даде цялата, изкъпа го, облече го, нахрани го, прибра го да живее при нея. Обаче малкият, неблагодарник - като ù се насити, тръгна да сваля ученички. Как ще ...