Старият се върна при създателя си и сега, заедно с него, злобееше от преизподнята. Ина забеляза, че го ненавижда и кълне на ум по същия начин, единствено страхът от черепа се спусна между ребрата.

Ина поливаше телефона със сълзите си, докато вървеше към Иван. Думите ѝ заглъхваха сред хлипания, безсилни пред натиска им. В течение на разговора Иван изгуби първоначалната си чувственост и гласът му се преобрази в монотонно вълнение. Ина бе прекалено очернена от тъгата и не можеше да прозре колко явно е желанието му да я види, за да се утеши от мъката й.

‎Усети прегръдката му като поредица от вяли докосвания. Чувстваше се потънала в себе си, далеч от Иван, далеч от ръцете си, които усещаше като чужди.

‎- Това са пари, ще се оправиш! Не е нещо непоправимо! Просто се успокой! Така не си помагаш! - обясняваше Иван, обвил ръце около раменете на Ина.

‎Тя проплакваше с искрено отчаяние.

‎Въпросите ѝ бяха объркани, безредни и безпомощни като самата нея. Заглъхналият ѝ глас несполучливо се мъчеше да прогони тревогата, докато солените капки потъваха в плата на скъпата сива блуза, която носеше Иван.

‎От безпаричното жалване Ина премина към открита омраза. Проклинаше безценния си и безскрупулен брат. Наскоро бе изоставила низките пориви на завистта и сега усещаше гнева странно чист и съсредоточен. Дори се учуди, че толкова умело ронеше душата си.

‎- Всички си отидоха и ти ще си тръгнеш... По дяволите... - гласът ѝ се смеси с хлипания и заглъхна в рамото на Иван.

‎Той галеше разрошените кестеняви коси, но тя не усещаше пръстите му, усещаше единствено острата болка в гърдите. Оставаше там, свита на топчица, сама, потопена в солените реки на тъгата.

‎Иван отново я заля с увещания, че всичко ще се нареди. Предложи ѝ да изтегли нов заем, с който да покрие старите задължения на баща си. Ина възрази живо. Този път обаче не повиши тон, не се отдели от меките му пръсти. Нямаше сили. И точно тази болезнена немощ я задушаваше.

‎След няколко дълги мига на самосъжаление Ина вдигна глава и изтри небрежно сълзите си. Постара се да владее тона си и заговори предпазливо. С не особено прикрити намеквания Ина го помоли за помощ. Обеща, че ще му върне всичко до стотинка.

‎- Просто ми трябва време!... - завърши тя и преплете пръсти с неговите. Чувстваше го далечен.

‎- Не мога, Ина, съжалявам! Просто в момента не се разбирам с баща ми. Няма да се съгласи... - обясни със спокоен глас Иван. Светлото му лице излъчваше сенчесто неудобство.

‎- Тогава си оправи отношенията с него, за да ти даде пари!... - отвърна с плосък и безжизнено строг глас.

‎- Не е толкова лесно...

‎- Едва ли е и толкова трудно! - прекъсна го Ина и измъкна пръстите си от неговите.

‎- Нищо не е станало! Ще намерим пари от някъде! Просто трябва да мислиш малко по-спокойно! Няма за какво да се ядосваш! Все някой ще помогне! Не може...

‎- Прав си, все някой ще помогне! Поне разбрах, че този някой няма да си ти! Благодаря! Надявам се да са ти от полза тези няколко хиляди, без които нямаше да можеш да спиш!

‎ Ина се изправи. С отсечени движения грабна якето си и тръгна към вратата. Иван скочи бързо и се насочи към нея. Последва я в коридора със скимтящи молби да не си отива.

‎- Сбогом! - изрече Ина с неприсъщ за нея глас и започна да се надпреварва със стъпалата към изхода, люлеейки в ръка черните, матирани от снега, кубинки.

‎Улиците бяха мокри и тъжни - отражение на лицето ѝ. Небето сияеше ангелски бяло. Но тъгата посивяваше с всяка следваща крачка. Превръщаше се в осакатена ярост. Ина искаше всичко да приключи и нищо да не започва. Искаше ѝ се да отдели пети от земята и да потъне в бялата пелерина над главата й. Студена и чиста, неприличаща на нищо човешко.

***

   ‎- Къде си? - хладно изрече Ина в слушалката. Стъклата на уличната кабина бяха мръсни и студени.

‎- Какво те засяга? - отвърна с нескрита насмешка Слав.

‎- Трябва да говорим! - почти заповеднически отговори тя.

‎Слав се изсмя. Подкрепиха го няколко гласа на заден фон. Беше напушен и заобиколен от нихилизма на приятелите си. Беше се пристрастил към тази обстановка.

‎Ина го помоли да се държи по-сериозно.

‎Последва надменен многогласен смях.

‎- Престани с тъпите си шегички! Кога ще пораснеш? - гневът на Ина започна да се бори за въздух.

‎- О, извинявай, как посмях да се държа така с моята голяма зряла сестричка! - присмехът продължаваше да дирижира тона му.

‎- Виж какво, давам ти няколко минути да разчистиш утайката, която наричаш приятели, ясна ли съм!?

Блъсна слушалката на мястото й. Тя се загнезди с металически отзвук, а кабелът увисна, потрепвайки мизерно. Не желаеше да слуша смеха му. Не желаеше, защото всяка негова усмивка събуждаше топлите ѝ сълзи.

‎Заваля. Студеният вятър драскаше лицето ѝ с ледените капки, които се сипеха от небето. То беше посивяло и сякаш плачеше. Ина се разминаваше с черните силуети по тротоара. Безлики и полуизтрити.

***

   Още пред вратата Ина се сблъска с шума на музиката. Обичаше тази песен, но този път я почувства като плитко раздразненеие. Отключи вратата и я затвори зад себе си. Отпусна се на нея и си пое дъх. Не успя. Брат ѝ се беше погрижил и за това. Да я задуши. Миризмата на марихуана беше обзела целия коридор. Всичко останало беше подтиснато от настойчивото ѝ присъствие. Опитвайки се да го пренебрегне, Ина се озова на прага на голямата задимена стая. Посрещнаха я овации, някой дори подсвирна. Шестимата мъже вторачиха в нея мътните си погледи. Ина пристъпи напред и огледа всички с високомерна и хладнокръвна усмивка.

‎- Вън! - изкрещя тя.

‎Няколко от мъжете се сепнаха. Започнаха да се оглеждат неспокойно, но не помръднаха от местата си. Слав бе опрял юмрук на брадичката си и се подсмихваше.

‎- Всички вън! Веднага! - Думите ѝ летяха из стаята като черни птици, които след миг падаха, сразени от собствената си немощ.

‎- Иван, като не си върши работата, вижте какво става. - отбеляза Слав, като се подсмихваше неприкрито.

‎Ина се приближи до един от мъжете, хвана го за яката на сивкавата риза и го дръпна. Хърбавия младеж се срути на земята, отмалял в унеса на дрогата. Ина се чувстваше по-безпомщна от него.

‎Всички застинаха на местата си. Ина забяляза, че усмивката на Слав се беше стопила.

‎Един от мъжете се надигна от мястото си и отиде до приятеля си, за да му помогне да се изправи. Тя го позна. Казваше се Христо. Позна тънките му устни, които някога ѝ бяха казали, че я желаят.

‎ Мъжете започнаха да издирват връхните си дрехи и след броени мигове изчезнаха от мокрия кръгозор на Ина.

В стаята с нея останаха само брат ѝ, който бе облегнал чело на юмрука си, забил поглед в пода, и Христо.

‎- Миличка, 'айде да се успокоиш малко, че на всички ни дойде в повече изпълнението ти! - посъветва я Пръста.

‎Ина склони глава. Ръцете ѝ потрепериха в блестящите кестеняви кичури.

‎- Върви си. - чу се гласа на Слав, недружелюбен и измъчен.

‎Беше толкова страшно да са сами в тишината. Слав се надигна от мястото си и с остра въздишка се захвана да разтребва масата. Ина се срути отмаляла на леглото. Облегна гръб на стената и сви колена. Беше ѝ тежко и самотно.

‎- Не мислиш ли, че ми дължиш извинение? - попита Слав, като извади цигара и я запали. Дръпна си и задържа отровния дим в себе си. След това го пусна припряно.

‎Ина мълчеше.

‎- Какво искаш, Ина? - гласът бе наситен и строг.

‎Тя реши да съкрати увода за уважението и премина към заповедта Слав да поеме част от заема на стареца.

‎Слав се улови за уважението и започна да го разиграва.

‎- Не ми е притрябвал моралът ти! - викна насреща сестра му. Обясни му с висок и вслушани в себе си глас, че иска от него да поеме част от заема.

‎Слав се намръщи. Не беше склонен да търпи подобно отношение. Ина продължи да настъпва търпението му.

‎- Баща ми никога не те е познавал! Никога! Ти си един долен измамник! Скъпото му любимо синче с рода от Съюза и красива майка със сини очи! Нещастници!...

‎Слав усети как му прималява от злоба. Каза, че ще я пребие, ако не замълчи. И тя не замълча.

‎- Но не, недей да съдиш така прибързано! Та коя съм аз да ви обвинявам! Клетата Ина и нейният дядо, който скитал из планините с другите горяни и псувал народа! Разбира се, че ти дължа извинение!

‎- Млъкни веднага! - заглуши думите ѝ с писъка си Слав.

‎- Какво стана с ученето, Слав, как върви? Липсваш ѝ на физиката! Чувства се пренебрегната от тревата! Няма ли да вземеш някакви мерки?

Той се изправи. Сините струни, които трептяха по ръцете му, изглеждаха престъпно уязвими в сравнение с пепеливата омраза в очите му. Сякаш без да докосва земята, той прелетя до нея и я удари. Смехът ѝ бликна, обвит в жлъч и отчаяние. Изправи се на слабите си крака и, залитайки, обзета от душната болка, побягна към вратата. Преди да излезе се обърна към съсипания поглед на брат си и викна срещу него:

- Мразя те!

‎- Знам! Така беше с татко, така е с Иван, който вече ти е втръснал до неузнаваемост, така е и с мен и с всички останали! И знаеш ли къде ти е проблемът? Ти не виждаш тях, ти виждаш себе си в тях! Самата ти не си нищо повече от ходеща злоба!

***

Осъзна, че ненавижда Иван по-силно от преди. Тъмните му очи ѝ се присмиваха със същата арогантност, както тези на баща ѝ. Лицемерието им задушаваше, притежанието им унищожаваше, а Слав бе надрусан и почти прозрачен.

***

Беше странно да почувства тялото си върху чина - наранен и одраскан, но все още служещ предано на грубите си господари. Беше дошла да изслуша студените жалби и пискливите виковете на учителите си. Трябваше да им обясни, че понякога животът задушава детството с мизерията си и го натиква в кутията с меланхолични спомени.

‎Всички бяха щастливи или поне така изглеждаха. Смееха се искрено и високо, говореха с възхищение за Западна Европа и с наивна радост обсъждаха приемането на България в ЕС.

‎Мария я прегърна. Усмихваше ѝ се дълго и я гледаше спокойно с големите си пъстри очи. Радваше се да я види. Докато пушеха в двора на училището, събра подходящите думи за извинение. Нямала достатъчно пари. Дори за цигари не ѝ стигали. Тревата също бе поскъпнала, а балът беше след пет месеца. Ина кимна. Пусна на земята измъчения жълт фас и го стъпка. Побиха я тръпки. Въздухът бе заскрежен и мъглив. Като чувствата ѝ.

***

Наглите му блестящи очи изобщо не ѝ допаднаха. Страхуваше се от мисълта, че в следващите месеци непрестанно ще я следят. Мъжът кимна одобрително и заговори. Ина въздъхна тежко и дълго мълча .

‎Ресторантът беше голям. А Коледа беше след четири дена. Нищо от това не ѝ харесваше. Не ѝ харесваше да диша .

‎Първият й работен ден мина забързан като мислите ѝ. Лицата, покривките, приборите и виковете се преплитаха около нея - задушаваха я и я спъваха.

‎Върна се изпита и тиха. Банкнотите изшумоляха между тънките ѝ пръсти и останаха да спят в черното портмоне. Белите чаршави я обгърнаха и едва когато ги почувства по себе си, мислите ѝ се зароиха като смолисти птици.

‎Само още няколко дена и всичко щеше да заглъхне. Хората щяха да си заминат. Щеше да бъде тихо. Само още няколко месеца и всичко щеше да приключи. Щеше да бъде топло.

‎Работата беше много и неблагодарна. Погледите - настойчиви и властни. Тя се усмихваше тъжно и говореше любезно. А ѝ се мълчеше. Хората ѝ оставяха пари и притеснение.

‎На 23-ти декември видя един от приятелите на Иван. Зарадва се, че не е нужно да го обслужва. Той я поздрави, а тя отвърна с пресилена усмивка. Мъжете се смееха и я следяха с наглите си погледи. Ина потъна в себе си. Скоро щеше да се срещне с Иван. Прилоша ѝ. Но скоро забрави.

‎През нощта спа ужасно. Сънува, че сервира пари. Една жена имаше нещастието да се задави с жълти стотинки. Събуди се обляна в пот.

‎На следващия ден той дойде. Водеше със себе си солидно подкрепление. Христо беше част от него. Вкопчи погледа си в униформата ѝ и не го откъсна.

‎Коледната окраса дразнеше мислите ѝ. Сякаш се перчеше с безсмислеността си. Навсякъде бяха окачени знаменца с флага на Европейския съюз. Тъмносини завеси се гърчеха кокетно по стените като змии.

‎Иван се прегърна развълнувано с управителя сякаш бяха братя, които се срещат след дълга раздяла. Ина бе прекалено заета, за да се разочарова в първия момент, но скоро бе принудена да се изправи до масата, на която се бяха наредили девет човека. Познаваше повечето от тях. Тъмните ѝ очи се залепиха за една светла перхидролена девойка, която седеше до Иван.

‎- Как е работата, върви ли? - попита Иван с впит в нея поглед.

‎Ина поставяше пред тях с треперещи пръсти червените книги, покрити с мазни следи. След това се изправи до масата, сияйна и неуловима.

‎- Нещо не ти се говори май, а? - продължи с напрегнат глас Иван.

‎Ина се отдръпна студено.

‎- Отговори ве, ей! - гърленият му глас се плисна из помещението.

‎Горещата червенина покри лицето ѝ. Престилката сякаш се опитваше да пречупи талията ѝ. Яката целуваше грубо стегнатите жили.

‎Ина се приближи отново към масата. Иван беснееше вътрешно от ненавист. Русата девойка до него положи ръка на рамото му. Той не се отдръпна, но бе непоколебим и бурен.

‎- Доволна ли си сега, а? Радваш ли се да ме видиш?

‎Ина трепереше почти колкото него. Бляскавият ѝ поглед просеше помощ от всичко, което я заобикаляше. Никой не смееше да се намеси. Гласът на Иван се издигна зловещ и протъркван от разочарование. Останалите маси се вторачиха в него с десетки очи.

‎- Престани! Не ме интересува колко си зле! Ти сам поиска да стане така!

‎- Курва! - викът му изсвистя във въздуха като камшик, покрит със скреж. Ина осъзна, че беше пиян повече, отколкото бе ядосан. И я желаеше повече, отколкото я мразеше. Той се изправи и завлече покривката на масата в краката си.

‎На Ина й се стори че падна някъде на пода заедно с шарения парцал. Обзе я неистово желание да удуши с него себе си и Иван.

‎Момичето с русите дълги коси го задърпа за ръкава на омачканата риза. Всички трезвени на масата започнаха да се въртят неудобно на местата си, сякаш това щеше да им помогне да се скрият.

‎Ина усети как всичките ѝ колеги преустановиха заниманията си и заеха наглата роля на наблюдатели. Управителят беше потъмнял още повече в непоносимостта си към всичко и стоеше закован на място с пачка в ръката си. Две от сервитьорките не намираха за нужно да прикрият затъпелите си усмивки.

‎- Престани! Не е нужно да се излагаш така! - изсъска Ина.

‎Иван се отдръпна назад. Събори стола си. Отиде до една близка маса и грабна шишето вино, което се подаваше кокетно от кофата с разтопен лед. Опита да пие, но бутилката въздъхна празно между устните му.

‎- Вървете по дяволите! Ти и всички други нещастници! - бутилката пое гнева му и, засилена от него, се строши в пода. Очакваните викове бяха заместени от шумна и безсилна, непонасяща себе си, ярост. - Да вървят по дяволите вашата Коледа, Нова година, Евросъюза и всичките ви глупости! - обърна се той към широката публика.

‎Двама от приятелите му го сграбчиха и завлякоха обратно към масата. Той потърси Ина с очи. Но нея я нямаше.

***

Когато стигна до вратата на къщата, осъзна, че обувките ѝ са по-високи и тежки. Калта ги бе заробила. Очите ѝ съхнеха в мъгла. Ръцете трепереха заради студа и отчаянието. Грозните, обвити в отврат картини, прелитаха кресливо в главата ѝ. Спомни си как побягна, отвърза престилката и я захвърли на служебната маса до изхода. Следеше неотлъчно бързите си стъпки. Якето се обви морно около тялото ѝ, но не я предпази от зловещата й среща със студа.

‎Ключовете изпискаха при удара със земята. Погледът й се плъзна след тях. Пръстите й се издраха в неравната сива земя.

‎Бягаше от погледите, от срама, от мръсотията и клетвите. Ненавистните кафеви очи, пренебрежителните думи и нещастното самочувствие я прогониха с грозния си лай.

‎Нахлу в спалнята, започна да претърсва всяка част от секцията, като вадеше шкафчетата и разпиляваше съдържанието им по цялата стая. Под омачканото бюро намери няколко пликчета с трева. Извика. Нямаше сили, за да се занимава с това. Трябваше ѝ нещо по-властно. Намери кутия с цигари и запали. Продължи да събаря всичко наред през мъглата на скръбта. Свлече се върху леглото, изтощена от сълзите и отровата на битието. Цигарата я тровеше с мощта си, докато накрая не падна на паркета, окъсaна и тъжна.

‎Затвори очи и потъна в белите меки прегръдки на леглото. Жълтата светлина на крушката протягаше нокти през клепачите ѝ и мъжделиво драскаше съзнанието ѝ. Звездите пищяха в безредните си орбити и скоро се потопиха в мрак.

***

Стаята бе обляна в сивкава светлина. Стъпките му бяха леки. Погледите им се срещнаха. Очите ѝ бяха покрити с мъглива завеса, която се разми след броени мигове. Слав се приближи. Ина се изправи. Мислите ѝ бяха застинали и тя бе погълната от движенията му. Той коленичи до леглото. Хвана ръката ѝ и погали челото ѝ. Треската я бе обгърнала в горещата си прегръдка. Устните ѝ бяха пребледнели и потрепваха непорочно. Тя се загледа в преливащото се зеленикаво море, обладало очите му. А те бяха същите като в онази далечна топла нощ. Беше толкова отдавна, че ѝ бе трудно да задържи за дълго образа в съзнанието си. Онази далечна топла нощ, когато двамата се взираха в искрящото небе и Слав ѝ обясняваше, че за нас е обозрима само една съвсем нищожна част от безкрайното небесно царство.

‎- Съжалявам! - простена тя.

Тялото я болеше.

‎- Няма за какво! Аз съжалявам! - отвърна Слав и ръцете му станаха по осезаеми. - Всичко е наред! Само да се стопли и ще заминем за столицата! Можем дори да заминем за Европа! Вече ще е много по-лесно! - засмя се нежно той.

‎- Толкова съм... сама... - сведе глава тя и усети болката да лази по цялото ѝ същество.

‎- Не си! Не си! - настоя Слав.

‎Неусетно устните му се промъкнаха между нейните, за да поемат част от болнавата им топлина. Тя затвори очи и отново се озова в топлината на онази далечна нощ.