21 мар. 2009 г., 11:53

Завръщане в акропола - последна част 

  Проза » Повести и романы
1200 0 0
28 мин за четене

 

                                     ЗАВРЪЩАНЕ В АКРОПОЛА

 

                                                Денчо Славов

 

                                               Четвърта част

 

               Полковникът му посочва със знаци и жестове да седне, а ние тримата се разполагаме върху голямото канапе от другата страна на масата срещу него. Мистър Тейлър прави опит да разговаря с него, пита го как се казва, от къде е, но мъжът отсреща макар да полага усилия и да следи внимателно очите и устата на офицера не го разбира. Чувам думи, които никога не съм предполагал, че мога да чуя.

             -  Аз съм елин, бях ученик в Ликейската школа на Аристотел и съм посветен жрец на бог Ра - странникът говори на литературен старогръцки език, който бях изучавал в класическата гимназия в София.

               Казвам на полковника, че разбирам езика и предлагам да бъда преводач. Той моли чрез мен мъжа да разкаже нещо за себе си, което превеждам. Мъжът на свой ред се учудва, че разбирам езика му и започва  да разказва.

             -  Преди две луни една сутрин бях оставен от жителите на космоса близо до родното ми място Пела, в Македония. Познах го, защото от високо видях останките от двореца на баща ми. Запътих се към Едеса, но бях много изтощен и в планината ме намери възрастна жена, която ме приюти. После една нощ трима мъже ме отвлякоха и отведоха по въздуха до мястото, където вашите войници ме намериха.

             - Кажи ни как се казваш - подканвам го нетърпеливо.

          -   Името ми е Александър, цар на Македония и на света - продължава мъжът с напевен глас. След като разбих два пъти Дарий  първо край река Граник, а после до Гавгамела  изгоних персите от Египет и Вавилон, превзех столицата им Персеполис. После подчиних Мидия, Бактрия и Согдиана. Край река Хидасп победих индийския цар Пор и потеглих на изток за да завладея целия свят, но войските ми се разбунтуваха и реших да се върна във Вавилон за да подредя царството си. Там се разболях и след един пир изгубих съзнание. Моите войници вероятно са помислили, че съм умрял и са тръгнали да носят тялото ми в Пела за да ме погребат до баща ми и майка ми. Чудно как не са ме балсамирали, предполагам, че са решили да го сторят по пътя. Една нощ се събудих в саркофага и видях цялото небе над мен да свети, някаква сила ме вдигна нагоре и се озовах в голяма светла стая с форма на кълбо а край мен се движеха странни същества приличащи малко на нас, но с големи глави. После разбрах, че това е средство за пътуване между звездите. Бях отведен на тяхната планета и там живях известно време, докато не решиха да ме върнат на земята.

       - Как да ти повярваме, като ти си все още млад и даже да не си се поминал след онзи пир е трябвало до сега да умреш от старост? - пита полковника.

        -  От общуването ми с моите похитители, които след това станаха мои любезни домакини разбрах, че те също са тленни като нас, само че времето на тяхната планета  тече по-бавно, като едно тяхно денонощие се равнява на триста четиридесет и два дни, т.е. около една земна година. В това нямало никаква мистерия, а  се дължало на природните сили около тяхната планета. Всъщност звездите и гравитиращите около тях планети са части от други по-големи тела, които ние не виждаме, защото сме вътре в тях. Нашата слънчева система и още няколко десетки съседни други звездни системи сме част от едно тяло. Планетата, на която бях се намираше в звездна система, която е част от друго тяло, около триста четиридесет и два пъти по-голямо от нашето и това обяснява разликата във времето. Аз както виждате също не съм остарял твърде много, защото докато съм бил при тях времето, прекарано там, е било равно на около седем години земен живот. Но да не си помислите, че съм изживял това време като две хилядолетия и повече. Нищо подобно.Чувството ми за време беше точно като за около седем години, както ако бях си останал на земята.

       Разговаряме още час. През цялото време полковник Тейлър и Каралайн гледат с възхищение македонския цар. Виждам как съзнанието им ту приема, ту отрича  факта, че стоят пред най-големия завоевател в древността. Решаваме да оставим Александър да си почине и да се видим отново на следващия ден.

       В коридора срещаме Дейвид Вангдал със сияещо лице, който ни уведомява, че току що един от задържаните му е съобщил, че освободеният пленник е Александър Македонски. Казваме му, че знаем вече това от него самия. От разпита се установило, че  водачите на организацията също са разбрали за завръщането му и са поръчали на гръцка престъпна група занимаваща се с отвличания на заможни хора да им го доведе. Целта им  е била да внушат на  мюсюлманите по целия свят, че Искандер, както те го наричат в своите епоси е възкръснал и подкрепя техните действия, защото е избрал да отиде именно при тях - изповядващите най-правата вяра. Когато започнала атаката, те взели решение да го убият и да го обявят за светец.

               Топлите водни струи идващи от душа обливат тялото ми и  създават усещане за свежест и лекота. Последните два дни преманаха в изучаване на града, който се оказа пълен със забележителности. Успях да вляза в една от джамиите и доста време да разговарям с имама, който ме уверяваше, че ислямът проповядва само мир. Въпреки голямата заетост на Каралайн в болницата успяхме да откраднем време за две кратки срещи  в малко кафене, където ни поднасяха сварено върху горещ пясък арабско кафе.

               На входната врата в хотелската стая някой настойчиво чука. Отварям и виждам Аристотел с тържествено изражение на лицето. Дошъл е да види Александър. Носи му подаръци от Ставро, едно рядко издание на сравнителна граматика между старогръцки, катаревуса и димотики, гръцки тълковен речник и кратка история на света на гръцки. Разгръщам нежно граматиката. Винаги когато разглеждам книга, която съдържа нещо ценно за мен, преди да прочета текста я усещам първоначално с ръцете и обонянието си. Има книги с гланцирана хартия, като кожата на млада жена, други с малко по-грапави листи, като кората на северна бреза. Мирисът на  печатарското мастило е другото средство, което оживява връзката ми с книгата. Някои ухаят на прясна дървесина, други на плодове или цветя. Веднъж докато разгръщах една книга помислих, че съм се разболял, тъй като тя издаваше същият мирис, като този, който усещам, когато съм с температура. Тази граматика има странният аромат на речни водорасли.

Обаждам се на Каралайн и тримата с нейната кола се отправяме към казармата. Когато наближаваме сме стреснати от сирените за въздушно нападение. Спираме на двеста метра от главния портал. Чуваме команди и викове от двора на казармата и след по-малко от минута свистене във въздуха. Виждаме ракетата, която се движи не много бързо сякаш е детска играчка. Попадението е точно върху сградата, взрива идва след секунди, виждаме във въздуха да хвърчат части от разрушената постройка. Около нас автоматичната стрелба се усилва. Зад ъгъла на една странична улица се показват трима бандити с черни чалми на главите и насочени напред автомати и започват да тичат към нас. Заставят ни да слезем от колата. Един от ислямистите хваща грубо Каралайн за косите и опира острия си нож до гърлото и, което му се вижда доста смешно, защото се превива от смях. Останалите с викове ни подканят да вървим пред тях. След малко дочуваме глухи стенания и звуци от удари, които ни карат да се обърнем назад. Виждам двама от похитителите паднали с разсечени тела, третият лежи върху асфалта и върху сърцето му е опрял продълговат меч Александър. Аристотел събира бързо оръжията на убитите и на лежащия на земята, който продължава да моли пощада. Александър го подканя да се изправи и да бяга.

            - Бях в отсрещния магазин за оръжия, от където купих този меч и май извадих късмет-задъхано се обръща към мен Александър посочвайки разрушената сграда на казармата. Качваме се бързо в колата на Каралайн. Тя прави рязък обратен завой и тръгва по лабиринт от тесни улички, които явно са и познати.

                - Ще се опитаме да излезем извън  града към границата с Пакистан - казва тя на висок глас за да надвика шума от честите взривове.

                   Излизаме на  голям булевард с надвиснали от двете му страни високи палмови дървета, който трябва да ни изведе на изток, но виждаме срещу нас да идват бронирани машини, върху които са се накачили ислямски войници.

- Какво да правим? - пита Каралайн.

Сякаш разбрал въпроса Александър посочва с ръка на север.

- Виждате ли онзи малък хълм в подножието на планината? Да отидем бързо там!

Превеждам и Каралайн без да задава въпроси ни извежда бързо извън града, а след това продължава направо през полето в посока към хълма.

- Защо ще ходим там? - чак сега Каралайн се сеща да попита.

                   - Доверете ми се, на този хълм имаше малка крепост, която превзехме, но когато влязохме в нея видяхме, че няма жива душа. Това ни озадачи, но после разбрахме, че  под крепостта и под хълма е прокопан от хората тунел, който се свързва с естествена пещера, която отвежда към един от планинските проходи, през който бяха избягали. Входовете към тунела затрупахме с камъни, но оставихме малки отвори.

                    - Как може да си сигурен че след повече от две хиляди години тунела ще е в същото състояние? - обръща се към него Аристотел.

- Нямаме друг избор, това е най-близкото място където можем да се укрием.

                     На около два километра преди хълма слизаме и оставяме автомобила в място, върху което са израсли по - високи треви, за да бъде прикрит доколкото е възможно. Обръщаме се назад и виждаме че от всички посоки към града се движат големи войскови части на екстремистите.

                    Изкачваме се по хълма след нашия водач.. Виждаме, че към нашият изоставен автомобил  приближава открита военна кола с десетина души в нея. Снишаваме се за да не ни забележат. Стигаме до върха обрасъл с папрати и ниска хвойна. Александър се отправя към средата на малката папратова горичка. Навежда се и разтваря с ръце гъстите храсти. Между два полупотънали в земята камъка има неголям отвор. Каралайн му подава джобно фенерче и му показва как да си служи с него. Той се провира смело през тесния отвор и ни подканя да се спуснем след него. Влизаме един след друг и се оставяме да ни води. Веднага след тесния отвор входът се разширява и стига височината на човешки ръст. Около половин час тунелът се спуска не много стръмно надолу, след което отново започва да се изкачва. На някои места са се получили срутвания, вероятно вследствие земетресения, но за щастие са останали пролуки за пропълзяване. Вървим още около два часа и виждаме пред нас малък сноп светлина. Достигаме изхода, от който Александър внимателно се показва и след малко изпълзява. Изпълзяваме и ние. Озоваваме се от лявата  страна в началото на планински проход на височина около сто метра над път, по който се движат три военни камиона с ислямисти. Влизаме обратно в тунела и решаваме да изчакаме нощта.

                - Сега, ако имаше вино, бих пил за успокоение на душите на жителите на тази крепост, които отдавна не са живи, но благодарение на тяхната досетливост сега все още можем да разговаряме помежду си-казва Александър.

               Той е с бодър дух, усмихва се и предава настроението си на нас.

               - Вие знаете доста за мен, а аз нищо за вас, кажете ми къде сте родени? - обръща се към нас древният войн.

                  Разгръщам една географска карта на света, на която със старогръцки надписи съм обозначил границите на македонската империя и  някои от държавите и градовете в нея.

                   - Аз съм от една страна, която сигурно не ти е известна - намира се от другата страна на Атлантически океан, казва Каралайн и посочва картата .

                   - Не знаех, че отвъд Хераклиевите стълбове има земя и то толкова голяма - искрено се учудва Александър - по мое време се разказваха легенди за изчезналия континент Атлантида, който се е намирал някъде там, но това бяха само предположения.

             - Казвам се Аристотел и съм грък, роден съм в ето този град, който е на картата - на свой ред се представя моя приятел. Градът е създаден малко след твоето изчезване и е наречен Тесалоники. Казват, че носи името на сестра ти.

              - Значи си мой роднина и носиш името на учителя ми - смее се македонският цар и продължава

             -  Сестра ми наистина се казваше Тесалонике. Когато бях малък често ходех на този бряг, там имаше рибарски колиби, рибарите много ми се радваха и ме гощаваха с прясно уловена риба, изпечена на керемида. А ти друже ?-обръща се към мен.

                - Аз съм роден в София, която по твое време може би е била известна като Сердика или Сардика - показвам му града.

                 - По тези места живееха сердите, които бяха наши поданици. Имах полк от две хиляди тракийски конници, някои от които ми бяха изпратени от сердите. Бях четиринадесетгодишен когато баща ми Филип ме взе със себе си на поход срещу скитите, които нападаха някои малки гарнизони, които бяхме оставили по брега на Истрос. Беше в началото на март. На втория ден след обед спряхме да отпочинем и пренощуваме в един град на сердите, който се намираше на няколко километра североизточно от неголяма но доста висока планина, приблизително на мястото, което ми показваш. Хората бяха много гостоприемни. Него ден празнуваха някакъв празник. Още привечер баща ми се оттегли с една от техните жени, а аз и няколко мои приятели отидохме на една  голяма поляна извън градските укрепления за да наблюдаваме ритуалите. Когато се стъмни първо запалиха големи клади, които предварително бяха подредили. След това всички жени, мъже и деца свалиха дрехите си и влязоха в неголямо естествено езеро с топла вода, над което се стелеше гъста пелена от пара. След като излязоха от водата те наобиколиха огньовете за да се изсушат преди да се облекат. Когато пламъците малко намаляха младите мъже започнаха да ги прескачат, а когато съвсем стихнаха група жени влязоха боси в червената още жар и започнаха да танцуват върху нея. По едно време, жената, която беше привикала баща ми се върна при нас като носеше сребърна арфа. Започна да свири и пее. Звуците първоначално бяха тъжни, но постепенно гласът и се извиси и песента стана по-ритмична и бърза. Жената беше около тридесетгодишна, висока  и слаба. Беше спуснала дългите си светлокафяви и леко къдрави коси. Не можех да откъсна поглед от нея. Изпитвах някакво влечение подобно на любов. В музиката се включиха няколко мъже с кимбали и тимпани. Накрая всички се хванаха за ръце, образуваха голям кръг и заиграха танц под звуците на тимпаните, като от време на време пееха в хор. Никога няма да забравя тази нощ.... А какво се случи с моята държава?

               - За цар определили първоначално твоят полубрат Филип, а малко след това роденият след смъртта ти от Касандра твой син Александър, който обаче по-късно бил убит. Реалната власт се разделила между военачалниците Пердика в Азия и Антипатър в Гърция и Македония. Назначените от теб управители на области започнали борба за власт и си разделили държавата. Управлението им не продължило дълго. Различните народи вдигнали въстания срещу македонската власт и много от тях получили независимост- прилагам на дело моите скромни познания по древна история - най - дълго продължил да управлява в Египет родът на Птолемей, син на твоя военачалник Лаг.

                 - Спомням си сина на Лаг, който яздеше до мен в един от походите. Беше изключително умен за възрастта си младеж. Веднъж един от военачалниците го беше обидил, и аз реших да го накажа, но Птолемей ме разубеди и ми припомни думите на Сократ, че този, който е пострадал от несправедливост е морално по-силен от този, който я е причинил.

                Александър замълчава и след малко добавя:

                - Понякога си задавам въпроса струва ли си да живея още на този свят, след като всички хора, които съм познавал са мъртви. Чувствам се като някаква праисторическа птица, оцеляла след голям потоп, унищожил всичките и близки, която кръжи над местата, където е живяла и вижда само костите им да се белеят.

                Нощта прекарваме на малка скална тераса пред нашето древно скривалище. Вглеждаме се в големите звезди над източното небе, всеки вглъбен в своите мисли. Стрелбите откъм града не стихват през цялата нощ. Почти не спим.

                - Деяне, за какво е тази война и кои се бият?- пита ме по едно време Александър.

                - Сложно е за обяснение. Тези, които те държаха в плен казват, че се борят за да възтържествува единствената права вяра в света. Те искат всички хора по земята да почитат само техния бог Аллах и да живеят по нормите, които са записани в техните религиозни книги. В името на техния бог убиват много мирни хора по света.

                   - Какъв е този бог?

                   - Почитта към него е дошла от арабите, племена, които след теб създали държава, която покривала голяма част от територията на твоята. Създали висока култура, сред тях имало много добри философи, поети, архитекти. След това държавата се разпаднала, но почитта към този бог останала сред много народи по света.

                   -  Тук, където ми показваш и твърдиш, че е възникнала тази вяра започваше една голяма пустиня, населявана от скитащи племена, от които купувах камилска вълна за армията си. Вождовете им бяха много честни и изпълняваха точно обещанията си. Но как може да се води война зарази богове? В моята държава аз не забранявах на никой народ да говори на своя език и да почита своите божества. Според мен водачите на тези, които казват че воюват заради бога са много хитри и увличат невежи хора да се бият за техните интереси. Войните винаги са се водили за три неща-богатство, власт и слава.

                  - И твоите  войни ли бяха за тези три неща?

           - При мен беше малко по-различно. В началото бях воден от младежка жажда за приключения, подхранвана от книгите, които бях чел. Това е разбираемо, все пак бях само на двадесет години. Освен това, си падах малко войнолюбец, възбуждаше ме дрънченето на желязо. При внезапната смърт на баща ми наследих изящно обучена, дисциплинирана и опитна армия - малко преди смъртта си баща ми подготвяше голям поход за освобождаване на хелинските градове в Анатолия. Реших веднага да вкарам войниците в действие докато не са се отпуснали, защото все пак бяха хора, а не машини. В следващите години на непрекъснати битки бях обзет от някакво несекващо вдъхновение, подхранвано от факта, че в повечето градове ме посрещаха като освободител от тиранията на персите.

- С някои изключения - добавям с критичен тон.

Александър ме поглежда и  сянка на вина преминава през лицето му.

- Жителите на Тир заповядах да взимат масово в робство, а някои да бъдат убивани, защото ме ядосаха с глупавата си упоритост, която ме задържа няколко месеца на едно място. Те бяха ръководени от лукави и надменни търговци, на които им се досвидя да  отстъпят част от златото си за моята кауза. Персеполис разруших за да отмъстя на персите задето Ксеркс*  беше разрушил много хелински светини преди повече от сто години, малко детски мотив наистина.

- Значи си  играл на война? - провокирам го за да изкопча още откровения.

- Не бях толкова несериозен, колкото си мислиш. Тъкмо обратното, още в началото  целта на действията ми беше в земите, които завладея да сътворя нов ред, в който хората ще живеят по законите на изкуството, за това водех със себе си много архитекти, философи и артисти. Дадох право на племената и градовете да се управляват от избрани от тях първенци, като за мен и моите сатрапи оставях само върховната власт. Богатствата, които придобивах не бяха самоцел, а необходими за изпълнение на идеите ми. Целите ми се избистриха още повече когато тръгнах да се връщам от Индия към Вавилон. Почувствах голяма промяна в себе си. Започнах да кроя планове как по-справедливо да се събират данъците, а събраните храни и пари да се разпределят между различните касти според нуждите им, как жителите на градовете да се образоват и цивилизоват чрез книги, театър и музика. Този ред трябваше да започне да се прилага първо в новите градове, които построих само за няколко години. Това щеше да бъде държава на красотата  за каквато е писал и мечтал Платон.

- И други завоеватели след теб са твърдели, че водят войни за да създадат нов по-справедлив свят, в който ще цари хармония. Само преди шестдесет години свърши последната световна война, разпалена от човек с подобни идеи и резултатът и  беше милиони загинали военни и цивилни граждани. Тези, които те освободиха от плен и воюват срещу войниците на Аллаха са от държавата отвъд океана, в която е родена Каралайн. Те също твърдят, че водят войната за да осигурят на гражданите по тези места по-цивилизован живот.

      - Не може да няма ред. А той се налага със сила, не си мисли, че хората са толкова съвестни, че да спазват правилата, само защото вярват в тяхната справедливост. Лъвът играе според камшика. Правилата трябва да се спазват най-вече от първенците, които трябва да дават пример. За това най-строго трябва да бъдат наказвани те. Ако накажеш селянина, който е откраднал вола на съседа си по - строго от сатрапа, който е присвоил много пари от царската хазна, рано или късно очаквай бунт. Но може би си прав, че не бива да се стига до крайности.

            Отново се умълчаваме и се унасям в сън. Летях  над някаква огромна планинска пропаст. Казах си че искам да имам поне един спътник, по този безкраен и тъжен път. А защо това да не бъде Мария? Зовях я по име. Изведнъж я видях до себе си. Хванахме се за ръце. Разтворихме се един в друг. Беше тихо  и бяхме съвсем сами. Само някакви сини птици ни следваха мълчаливо. Имахме да си кажем толкова много неща, но изведнъж тя започна да се топи подобно на царицата направена от лед. Събуждам се с пресъхнала уста.

           Когато я срещнах в един малък италиански ресторант във Филаделфия, тя не спираше да се смее. Не можех да откъсна поглед от лицето и което изглаждаше невероятно детско и чисто, следях с възхищение устните и когато произнасяше думите, някои от които не разбирах напълно. Когато излязохме навън широката и шапка пречупваше топлите струи и покриваше лицето и с було от слънчев дъжд. Привързах се към нея не само за това, че бяхме родени и израсли в един и същ град, а и заради открития и детски характер. Бяхме неразделни цяла година. Любовта ни се проявяваше във всички фази на деня и нощта, във всички сезони на умерения климат. Понякога търсехме спасение в забравени пристанища, в които се срещаха неспокойните сенки на изгубени гълъби, които ни  носеха тайни послания. Притискахме се във влагата на сивите следобеди, когато самотата на дъжда ни изолираше от градушката в заседателните зали, от писъка на автомобилните гуми по кръстовищата. Целувахме се в лъченето на юлските изгреви, стопили пред прозореца ни късове кобалт и злато. С цялото си трезво съзнание чувахме усещахме близостта на морски водорасли и щастливи делфини. С радостни възгласи тичахме към морския бряг и се хвърляхме лудо в солените вълни, които ни къпеха, изгубвахме се във водата и после изведнъж се срещахме под ласките на топлите лъчи. Имахме една любима скала, на която седяхме дълго един срещу друг, докато в небето тревожно тръбяха гларуси, а вълните припяваха на песента им. Тя се притискаше към мен и ми показваше техния танц и малките облачета появили се на източния хоризонт, като казваше, че това са бели коне, препускащи към нашата любима България. Срещахме се в онези ноемврийски вечери, характерни за северното полукълбо, когато хоризонтът притъмнява рано и когато хората ги обзема необяснима мъка и страх, а надвисналото ниско и тежко небе вещае неизвестност за утрото. Тези вечери ни караха да си спомним за началото на зимите в София. Една сутрин се събуждаш, поглеждаш през прозореца и виждаш един съвсем нов и чист свят. Алеите, пейките, площадите, къщите са тайнствено притихнали, покрити от ситния студен бял прах. С бялото си  наметало с проблясващи тук-там сини и зелени звездички Витоша привлича като хубава жена, напоена с аромата на зимата. И двамата бяхме влюбени в тези софийски зими.

                Спомням си онази студена нощ. Моята Мария лежи в болничното легло безжизнена. Лицето и е спокойно. Само по шията и се виждат тъмносини петна, следи от насилието. Санитарката съчувствено слага ръка на рамото ми.

              „Бил е психарът от блок деветдесет и трети в университетския град - никога няма да  забравя пискливия детски тембър в гласа на човека, който  ми се обажда на следващия ден след обед от уличен телефон.

                  Взимам стълбите до осмия етаж на един дъх. Влизам с ритник в стаята. Той лежи на дивана. Поставил си е слушалки, вероятно слуша музика. Когато се приближавам изненадано се повдига. Доста по-висок от мен е, с рижа коса и рядък мъх по бузите.

        - Познаваш ли тази жена? - показвам му снимката.

        - Не само я познавам, но съм последният, който я е притежавал, затова тя принадлежи единствено на мен - погледът и гласът му излъчват надменност и никакво чувство на вина.

        С бързо движение отваря автоматичен нож с назъбено острие.

        Ударът, който го пресреща е безмилостен. Ножът отхвърчава към прозореца. Следват още много удари, методични, високоскоростни, идващи от всички посоки. Тялото му лежи неподвижно, а аз седя до него на пода с блуждаещи очи. Усещам мириса на прясна кръв. Разсъждавам върху безсмислието на всичко това. Дочувам звук от полицейски сирени идващ от вън, усещам хладното докосване на белезниците. Мъжът в униформа, който притиска главата ми за да вляза в полицейската кола прави това някак нежно.

            Не си спомням времето прекарано в затвора. То е само усещане за това как часовете се превръщат в дни, дните в месеци, месеците в години. Другите осъдени, които срещнах не бяха с нищо по-различни от хората извън затвора. Конкретно стечение на обстоятелствата ги беше поставило в ситуации, при които бяха погазили човешките закони. Но нима всички, които са отвън могат да се похвалят, че живеят като светци? Дали наистина не ни очаква апокалипсис, като се има предвид индивидуалния и групов модел за поведение на човека, който е близък до този на хиената? Както хиената убива много животни, без това да е необходимо за изхранването и, така и човекът трупа вещи и ценности, без да са необходими за задоволяване на физиологичните и духовните му потребности. Сега със сигурност знаем, че много животински видове са изчезнали единствено поради пълното им изтребване от хората и то в период, когато последните са били малобройни и с примитивни оръжия. Сега този поведенчески модел се наблюдава в модерен вариант. Някои хора по един или друг начин, експлоатирайки бясно природните ресурси, използвайки често противозаконни или неморални средства, придобиват огромни по количество финансови активи. Вместо да насочат тези средства за екология, образование, спорт, здравеопазване на подрастващите в изостаналите страни, те често ги харчат за съвсем безполезни неща, като се почне от бижута и дрехи и се стигне до екскурзии до Луната. Те създават един изкуствен свръх скъп пазар, на който продавачи и купувачи са самите те. С техните ненужни придобивки може би задоволяват някаква първична суетност, подобна на тази на дивака от каменната ера, който е убил няколко мамута, чието месо е оставил да изгние, поради невъзможност да изяде, но е подредил бивните на убитите животни около колибата си за да се гордее пред останалите членове на племето. Проблемите се увеличават поради това, че с поведението си най-богатите увличат и други хора, които макар и с по-малки финансови възможности се стремят да им подражават и в резултат се получава едно истерично общество, преследващо консуматорски цели, които след като бъдат постигнати оставят отново социално чувство на незадоволеност. Чувството за изгубената социална справедливост често е причина за тежки битови престъпления.

               Небето започва постепенно да светлее и след малко златният диск изплува иззад един от високите скалисти върхове. Във въздуха се усеща мирисът на изгорели взривни вещества. Това е часът, когато ако си имал безсънна нощ изведнъж започва да те унася и заспиваш, въпреки, че вече нямаш това желание. Изглежда че останалите са имали безсънна нощ, защото точно сега спят непробудно. Сепва ме нечия ръка, която докосва моята. Това е ръката на Каралайн, която като мен е будна. Ръката и е топла и излъчва едновременно нежност и сила. И двамата не проронваме нито дума, само погледите ни се срещат. Виждам две очи, в които се чете онова необяснимо чувство, което се е закодирвало в човешкия ген в продължение на милиони години, чувство, което е надмогвало всички природни и обществени бедствия, които са се случвали на хората през хилядолетията и което ще умре само със смъртта на последния човек на планетата.

               След половин час всички сме будни. Заедно с изгрева стрелбата в града стихва, заместена от засилващия се звук на реактивни двигатели. Поглеждаме на юг и виждаме, че към града са се насочили десетки военни самолети. В същото време от северния му край започват да излизат и се отправят към нашия проход множество хора и машини. Когато наближават разбираме, че това са отстъпващи ислямски военни части.

- Като че ли настъпи фазата на отпускане и е време е да се прибираме вкъщи - дяволитите пламъчета в разноцветните очи на Александър подсказват, че той се шегува с моята теория, която споделих  с него, че при съществуването на природата, човешката общност в световен мащаб и отделната личност се наблюдават фази на напрежение и фази на отпускане.

         По пътя, по молба на Аристотел,  Александър ни разказва за Вавилон.

             - Беше град на мечтите. Красотата му се виждаше особено ясно, когато преминаваш с лодка по река Ефрат. От двете страни на реката бяха разположени стъпаловидно построени високи замъци от бял камък с много зеленина по тях. Зеленината не беше отличителна черта само на Висящите градини на Семирамида, тя присъстваше пищно във всяка административна или търговска сграда, във всеки жилищен дом. Изпитвах голямо блаженство, когато гледах града от Етеменанки, което на техен език означаваше «дом, между небето и земята». Култовият храм  беше разположен на върха на зикура, представляваща  кула с височина от около сто метра, известна като „Вавилонската кула". Хората в града излъчваха спокойствие и ведрина. Когато ми предадоха ключовете на Вавилон преминах тържествено по Улицата на шествията. Когато стигнах стената на вътрешния град пред портата Ищар един старец хвана юздите на коня ми, спря го и ми каза: „Александре запази усмивките по лицата на жителите на Вавилон !".

          Сутринта на 10 юли 2007 г. с Каралайн и Александър сме на военното летище край Джалалабад. Аристотел замина преди два дни за САЩ поради настойчивите молби на неговата помощничка да посъживи работата в кантората му за туристически услуги във Филаделфия.

        - Уредих преместването ми в хуманитарната мисия в Косово. Доколкото проучих разстоянието между Прищина и София е твърде късо-обръща се към мен Каралайн, която се старае да прикрие сълзите си.

         - Започвам да броя часовете, докато това се случи, ако все пак се случи- гласът ми е толкова невярващ и  молещ, че Каралайн на свой ред се чувства задължена да ме успокоява.

          - Нали ти казах, че аз уредих този въпрос, никой не ме е карал да правя това. Вярвай ми.

             Въпреки, че не разбира думите ни, Александър се досеща за какво си говорим и съпричастно ни насърчава с усмивка. Двамата прегръщаме Каралайн за сбогом. С американски транспортен самолет отпътуваме за Атина, където Александър пожела да му бъде дадена възможност да се засели първоначално. Междувременно гръцкият парламент взе решение, държавата да подари на Александър, заради големите му заслуги към световната цивилизация едно красиво имение принадлежало на последната кралска династия в Гърция.

         - Ако е вярна твоята карта, тези земи под нас бяха мое владение, така пише и в историята, която ми подари - отваря разговор моя спътник.

          В дните през които чакахме да бъде уреден неговия статут той доста е напреднал с новогръцкия език.

           - Разбрах също, че откакто съм напуснал земята са експериментирани много форми на управление, но в един момент като че ли започват да се повтарят.Това, което чета за комунизма ми напомня доста за реда в спартанската държава. Освен това забелязвам, че през последния век хората са станали по-добри, някои държави са премахнали смъртното наказание. Имай предвид, обаче, че ако храната и водата започнат да не достигат човешката жестокост отново може да възкръсне. Защо са загинали толкова много хора през последната световна война преди 60 години?

              - Защото оръжията, с които се водят съвременните войни са способни да унищожат за един миг цели градове. След тази война  жителите на земята се споразумяха да не използват най-опасните оръжия и да не разпалват големи  световни войни.

              -  По мое време поне можехме да се навоюваме на воля. Тогава и в най-голямата и тежка битка да загинат най-много няколко хиляди бойци. На планетата където бях са престанали отдавна да водят войни, поради същите причини, които са подтикнали жителите на земята да вземат това мъдро решение.

              - Сега много важната цел, за която трябва да работим е да спасим планетата от замърсяването, причинено от човешката дейност. Това замърсяване променя климата на земята и създава предпоставки за големи природни бедствия, които могат да погубят живите същества - казвам аз, сякаш отговарям на въпрос, който Александър мълчаливо е отправил към мен.

                 - Ще изуча този проблем и ще се посветя на него- съпричастно отговаря той с обнадежден глас и след кратка пауза добавя - За сега мога само да ти припомня думите на моя учител:  „Доброто изобщо е за предпочитане пред това, което е добро само за някого."*

                 - А как се справят с този проблем в планетата, на която си бил?

               - Жителите на тази планета използват енергии, които не замърсяват въздуха и почвата, но в интерес на истината те потребяват доста скромно. Не кръстосват постоянно за щяло и не щяло планетата, не пътуват до други планети без определена цел, пестят  природните ресурси, хранят се умерено, регулират размножаването си.

                 Слушаме „Аве Мария" на Франц Шуберт и имам чувството че и двамата се унасяме в еднакви мисли за преходността на човешките действия и ценностите заради които си струва да живееш. Мисля си каква ли духовна сила трябва да притежава човек, живял на върха на обществената слава в една много отдалечена епоха, попаднал в един чужд нему свят и въпреки това способен да запази нормалните си човешки чувства и стремеж да бъде полезен за хората.

              Когато наближаваме атинското летище Александър сочи към прозореца и ми показва нещо.

            - Виждаш ли Акропола? Заради него си струва човек да изживее остатъка на дните си.

 

                                                         Край

 

Бележки на автора

* Цитат от произведението „Топика" на Аристотел.

© Денчо Славов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??