ГЛАВА    ЕДИНАДЕСЕТА

 Мич се бе улисал в работа. Не разбра кога е станало вечер. Усети, едва когато се мръкна. Трябваше да тръгва.

- Ако искате, останете да спите при нас. Вече е късно да се прибирате.

- Не бих могъл да Ви притеснявам... - Мич си мислеше, че трябва да види Боби. Но пък можеше и да я чуе по телефона. Щеше да е добре да остане тук тази вечер, за да може утре сутринта да започне работа по-рано.

- Моля Ви! Не ни притеснявате. Има отделна стая в пристройката отзад, където спим ние.

- Добре тогава. - Мич последва монахът. Стаята беше малка, но чиста, с едно легло, гардероб и маса. Настани се удобно в леглото и се обади на Боби.

- Здравей, миличка. Как си?

- Добре.

- Тази вечер няма да мога да дойда при теб, но те целувам.

- Жалко, че не си при мен... Ще ми липсваш много.

- И ти на мен. Нещо ново при теб?

- Лекарите още се тревожат за мен и затова не ме пускат и съм под наблюдение. А при теб?

- Засега няма резултат. Но се надявам утре да има.

- Дано...

- Боби, какво има?

- Нищо... нищо, което да те тревожи. - тя се замисли. Ами ако наистина този човек изпълни заканата си? Тя нямаше да тревожи за сега Мич. Щеше да се оправи сама. - Просто много ми липсваш...

- Не забравяй колко много те обичам! И няма да ти липсвам. Утре вечер ще се видим. Не се тревожи.

- Добре... И аз те обичам много! И каквото и да става, да знаеш, че го правя заради любовта си към теб!

- Какво искаш да кажеш с това?

- Просто, че много, много те обичам и... се надявам да сме заедно и нищо да не ни пречи.

- Какви са тези думи? Да не би принцът да е идвал отново при теб да те притеснява?

- Не. Само ми прати цветя отново.

- Е, добре. Сега трябва да затварям, но те целувам.

- И аз. Чао.

- Чао. - Мич затвори, но нещо го тревожеше... нещо не му даваше мира! Дали този човек ще я тормози още? Едва ли! Тя бе категорична и той я разбра. Сега наистина трябваше да поспи.

 Утрото настъпи с крясък на птица. Сякаш Пролот-Велики го будеше. Побърза със закуската и се качи на стълбата. Днес фигурките му изглеждаха някак по- различни... Не усети кога стана обяд.

- Г-н Блестър, обядът е сервиран. Заповядайте.

- Дайте ми само пет минутки и идвам. - той слезе от стълбата и записа нещо в дневника си. Влезе в храма и се запъти към чантата си, която бе закачена встрани до олтара. Тогава чу крясък на птица. Замръзна на място, за да не я уплаши. Птицата прелетя над главата му и кацна на една от колоните. Мич я следеше с очи. Една фраза от легендата веднага нахлу в главата му: „В ХРАМА БЯЛ... ЩОМ ВЛЕЗЕШ ТИ... РАЗГЛЕДАЙ ГО ДОБРЕ... И НАМЕРИ... ГОЛЕМИЯ ЗЕЛЕН ТОПАЗ ТАМ, КЪДЕТО ПТИЦИТЕ ЛЕЖАТ...” Как не се сети по-рано да го търси вътре в храма... Птицата литна отново и кацна до нарисувания прозорец. Малко пò встрани имаше гнездо. Как не го бе забелязал по-рано? Той изтича навън и взе стълбата. Постави я под гнездото и се качи. Огледа внимателно и забеляза нещо странно под него. Отстрани го с изключително внимание и забеляза веднага една кръгла дебела тръба, на която имаше издълбано слънце - знакът на Пролот Велики. Реши да я дръпне, но тя не помръдваше. Тогава я завъртя по посока изток-запад - възхода на слънцето, и тя помръдна и излезе от мястото си. Постави гнездото на мястото му и слезе от стълбата. Разви капака и оттам се показа парче стар ленен плат. Извади го внимателно. В него имаше увито нещо продълговато като цилиндър и твърдо. Отстрани плата и в ръката му остана... огромен зелен топаз, като дължината му бе поне двадесет и пет сантиметра, а диаметърът му около десет сантиметра.

- Открих го! - извика във възторг той. - Значи легендата  е вярна?! - не  можеше да повярва, че това се случва. И друг път бе намирал археологически артефакти, но този път бе различно! Тази легенда бе предназначена за него! Чул вика, жрецът дотича.

- Какво се е случило?

- Открих топаза! Ето го! - човекът ококори очи и падна на земята на колене!

- О, повелителю мой, най-накрая за теб и твоята кралица има надежда! - започна да реди молитви той.

- Сега с удоволствие бих хапнал. А после ще се обадя на г-н Кадах за находката. - еуфория завладя всички в храма. Камъкът минаваше от ръка на ръка и всички го разглеждаха с интерес и страхопочитание.

- Трябва да намерите саркофага на царя и да поставите топаза на отреденото му място, за да намерят покой душите им. Ако не го направите и отворите предварително капака, ще ни сполети голямо нещастие  всички!

- Да...  за това зная. Ще трябва да видя къде се намира гробницата.

- Ще Ви я покажем с удоволствие. Само хапнете.

- Дано да имам същия успех.

- Ние не се съмняваме във Вас! Вече намерихте първата част от пъзела! Ще намерите и втората. Вярваме във Вас! - след това Мич телефонира. Учуди се колко бързо дойдоха Принца и г-н Кадах.

- Казах Ви, Ваше величество, че той е най-добрият и ще напредне бързо.

- Така е, но още нямаме пълен резултат. А не се знае колко време ще отнеме това. - принцът говореше с яд в гласа. - Няма да е зле да оставите камъка при нас, докато намерите гробницата. - Мич забеляза алчния поглед и на двамата и тъкмо да възрази, се намеси жреца.

- Ваше Величество, мисля, че е най-добре камъка да остане тук в храма. Все пак той е реликва! Всички са вярвали в съществуването му, но не са го виждали... Нека имат тази възможност. Позволете ми... - той протегна ръце към камъка и г-н Кадах го даде с неприятен жест. Тогава жрецът го отнесе в олтара и го постави на видно място.

 - Кога можем да очакваме крайни резултати?

- След малко влизам в гробницата. Ще ми трябва време да я изуча...

- Казах ти, приятелю Абдулах... сега ще отидат години!

- Не мисля, че ще отнеме толкова време...

- Но е възможно! - принцът бе невъзмутим - Дано да сме заложили на правилния човек! - гледаше го с нескрита неприязън. - Между другото, ще Ви помоля да прекратите всякакви отношения с госпожица Даг!

- Моля? - той едва се сдържаше!

- Тя е моя годеница и не ми е приятно да поддържате връзка с нея!

- Не разбрах? Каква Ви е?

- Годеница. Предложих ù брак и тя се съгласи! Днес следобед ще определим датата на сватбата!

- Е, желая Ви щастлив семеен живот! Сега моля да ме извините, трябва да посетя една гробница! Довиждане. - Мич едва не избухна и не го удари. Но... Как? Та те се обичаха... или може би беше поредният флирт? Не! Тя не го е предала! След малко ще ù се обади, за да разбере какво се е случило... Не можеше да повярва! Един от жреците го заведе в гробницата.

- Това са гробовете, за които говорехме. Можете да работите на спокойствие.

- Всъщност, ще работя спокойно, когато Принца си тръгне! И ще съм Ви благодарен да ме уведомите, когато го направи.

- Аз не зная много за любовта но... ще Ви посъветвам само едно: Вярвайте в нея и тя ще Ви върне жеста! Оставям Ви. Желая успех. - Мич кимна. Беше бесен! Не виждаше нищо! Нито гробовете, нито легендата, написана по стените, нито факлите и свещите, които горяха! Трябваше да говори с нея! И го направи! Но телефонът тук долу нямаше обхват. Качи се горе. Принцът и г-н Кадах си бяха заминали вече. Излезе извън храма и набра номера. Даваше свободно.

- Мич? Добре ли си?

- Боби? Какво става? Истина ли е?

- Говорили сте значи...

- Да, така е и искам обяснение!

- Мич... аз... аз...

- Какво? Това, че те обичам не значи ли нищо за теб?

- Значи много! Но моля те, не ме съди! Аз...

- Значи си поредната материалистка? Не мога да повярвам!  Не мога да повярвам! Е, желая ти щастие! - той затвори телефона. Ядосано го хвърли към едно дърво и той се пръсна на парчета. Болката бе твърде голяма! Но той вдигна глава и влезе в храма. Взе чантата си.

- Ще отида до града да освободя стаята в хотела и ще се върна тук. Може да остана в пристройката, нали?

- Разбира се. Но пак Ви казвам, имайте ВЯРА!

    Боби плачеше неудържимо в болничната стая. Как да му каже, че вече бе без работа и без жилище! Как щеше да остави този мерзавец да му навреди? Не можеше! Тя толкова много го обичаше!  Но като излезе от този проклет болничен затвор, ще се отскубне от принца и ще отиде при него да му обясни! Това поне му дължеше!