- Мисля, че това ще Ви трябва! - той го подаде на Мич. Запалиха и факлите по стената. Не бе голяма зала, но точно по средата ù имаше две огромни фигури на красив мъж и жена, а под тях  имаше саркофази със знака на слънцето. Отгоре върху капака им имаше издълбан знака на слънцето и две имена - ПРОЛОТ ВЕЛИКИ и МЕНОН ВЕЛИКА! Под името на царя имаше надпис - края на легендата:

„ОТКРИ МЕ ТИ, СПАСИТЕЛЮ ВЕРНИ... БЛАГОДАРЯ! НО ПАДАМ НА КОЛЕНЕ ПРЕД ТЕБ... МОЛБАТА СВОЯ ДА ПОВТОРЯ... МОЛЯ ТЕ, ВЗЕМИ ТОЗ ГОЛЯМ ТОПАЗ... И ПОСТАВИ ГО ... В МОИТЕ НОЗЕ.... ЗА ДА ВИДИ МОЯТА ДУША ПЪТЯ КЪМ ПОКОЯ!... БЛАГОДАРЯ ТИ АЗ!... ПАЗИ НИМФАТА ... ТВОЯ ОТ ЧОВЕКА, КОЙТО ДО ТЕБ СТОИ! - Мич се обърна и видя принца да стои до него. - А НЕВЕРНИКА... ПРЕДАТЕЛЯ... НЕКА ТОЗИ ЧАС ДА ИЗГОРИ!... ВЗЕМИ ТОВА, КОЕТО... СЪМ ПОСТАВИЛ В НОЗЕТЕ СВОИ И ЩАСТЛИВ БЪДИ!... И НЯКОЙ ДЕН В ПОКОЯ ЩЕ СЕ... СРЕЩНЕМ АЗ И ТИ!... ДАЛЕЧ Е ОЩЕ МИГЪТ, ТОЯ... ЗАТОВА ПАЗИ СЕ... И ЧОВЕК СИ... ОСТАНИ! ПОКЛОН И БЛАГОДАРЯ!”

Мич повъртя камъка в ръце и започна да оглежда къде да го постави в краката на Царя. Не забелязваше погледите на  принца и Кадах. Алчността надделя и двамата едновременно се нахвърлиха върху Мич. Грабнаха камъка и започнаха да се карат.

- Пусни го, мой е! - викаше принцът. - Аз съм законният наследник!

- Не може да е твой! Не може всичко в тоя свят да е твое! - викаше от своя страна Кадах. - Я го дръж! Отваряйте ковчега! Вътре има достатъчно за мен! - тогава принцът застана пред него.

- Не! Няма да се отвори, докато аз не кажа! - двамата здравеняци, които гледаха тъпо, застанаха по-близо. - И е естествено всичко да е за мен! Аз съм наследникът! - в това време монасите паднаха на колене да се молят, предусещайки какво нещастие може да се случи. Мич прегърна Боби и ù прошепна тихичко:

- Не се бой! Няма да допусна да се случи непоправимото! Само прави това, което ти кажа. Обичам те! - целуна я бързичко по устните и се доближи до принца.

- И какво като си наследника?! Ако те бяха гръмнали, както се договорихме, - крещеше Кадах - сега нямаше да те има! Добре, че се появи тази фуста да те спаси, щото и охраната ти не струва! А сега се отдръпни от пътя ми да не насъскам горилите си отново! Момчета, бутайте! - яките мъже се наведоха и започнаха да бутат капака на ковчега. Принцът вдигна отчаяно ръце нагоре с топаза и гледаше като че ли невиждащо и невярващо! Този човек значи е бил предателят! - през това време Мич търсеше къде точно трябва да се постави топаза. Отместиха плочата малко и отвътре след две секунди започна да се появява светлина. Първо лека и несигурна като мъничка светулка. Продължаваха да бутат капака. Светлината се усилваше. Мич не виждаше къде да постави камъка. Ето, че след секунда светлината започна да се стели и да излиза от ковчега.

- По дяволите! - помисли си Мич - Къде да поставя камъка? В нозете... в нозете... Ето! Той грабна огромния топаз от ръцете на смаяния принц и го постави в специалния отвор в горната част на ковчега точно до краката на мъртвия цар. После скочи върху Боби и извика:

- Не гледай! - в това време принцът падна на колене разкаян и молейки прошка незнайно кого. Капакът падна тежко на пода.

- Не разбирам! Тук има само някакъв дим... светещ... Къде е съкровището? Двамата яки мъже ровеха в ковчега да открият нещо, но... не можеха. Светещият дим излезе от ковчега и се събра в едно петно, като образуваше неясна фигура. Кадах се усети и погледна натам.

- Какво... по дяво... – едва промълви и осъзна - Призрак!! - призракът се проясни и пред тях застана мъж в старинни одежди и корона на главата.

- Кой се осмелява да безпокои покоя ми? - двамата мъжкари се стреснаха и решиха да бягат, но от очите на духа светнаха светкавици и ги пронизаха право във сърцето. Те паднаха мъртви на пода. - Подлец! Сега е твой ред! - той доближи Кадах, който бе паднал на колене. Започна да го души. - За теб е отредено онова страшно място с вечната мъка! - горкият Кадах мяташе безпомощно ръце и се мъчеше да махне прозрачната ръка, но без успех. - А ти? - призракът погледна принца - Ти какво ще кажеш?

- Прости ми, господарю! Самозабравих се! Дай ми шанс да се поправя!

- Ще го имаш, но запомни, че ще съм наблизо и ще взема полагащото си при първите две грешки! - Кадах се отпусна на земята в предсмъртна конвулсия и умря.

  Внезапно другият ковчег се отвори и от там излезе дух на жена с корона на главата. Беше много красива. Пролот се обърна.

- Отдавна чакам този миг, скъпа моя! Толкова време бяхме разделени! А сега... сега ще бъдем завинаги заедно! Ела да те прегърна! - тя се доближи. Прегръдката им бе изпълнена с много нежност. После двамата се обърнаха към Мич. - Можете да станете и двамата! – те се изправиха и с нескрито любопитство заоглеждаха двата духа. - Благодарение на този смел мъж, ние сме отново заедно! Ще ти се отблагодаря, спасителю. Ще живееш като цар с твоята нимфа. Нека любовта пребъде! Нека щастието никога не ви напуска и манната ви да е все така силна!

- Аз Ви благодаря, кралю! Научих много за вашия свят преди хиляди години. Научих и що е любов. Надявам се някой ден да се срещнем отново.

- Ще се срещнем, но има много години до тогава. Менон, време е. - зеленият топаз започна да свети и да изсмуква двата духа.

- Не забравяй, че любовта е най-силното оръжие и винаги побеждава!

- Няма да забравя повелята Ви. - постепенно двата духа изчезнаха в топаза. Той пулсира още известно време и угасна. За миг стана тъмно и тихо. Изведнъж топазът светна отново, а от някъде задуха вятър. Усилваше се постепенно, но бързо. Наложи се да се хванат за ковчега, за да не ги отнесе. Очите им се напълниха с прашинки. Вятърът образува нещо като торнадо в стаята и засмука телата на тримата мъртви мъже. Те като че ли се разтвориха във въздуха и постепенно изчезнаха. Светлината започна да угасва, а с нея и вятърът намаля и спря. Възцари се пълен мрак и тишина. Монасите първи се окопитиха и напипаха загасналите факли. Запалиха ги и стаята се озари. Постепенно всички станаха.

- Боби, добре ли си?

- Така мисля... само дето ме боли глава. - вниманието на жреците бе привлечено от ковчега. Капакът бе отново върху саркофага, но отметнат леко встрани. Като доближиха факлите, отвътре блеснаха хиляди светлинки.

- Диаманти! Господи! Това са диаманти! Боби! Виждаш ли и ти това, което виждам аз? - принцът се доближи.

- Е, господин Блестър, мисля, че заслужихте тази награда! Аз си взех поука от всичко това! И... госпожице Даг, трябва да Ви се извиня! Щетите ще бъдат възстановени до 48 часа.

- Не, още не съм заслужил всичко това! Искам да се уверя с очите си, че това е тялото на великия цар! - той зарови ръце в диамантите. Напипа още една плоча отдолу и знака на Пролот Велики. - Значи все пак си тук! Почивай в мир, Царю Велики!

- Е, това е ваше. Ще се погрижим да получите всичките диаманти където пожелаете.

- Не, част от тях ще оставим тук, в храма, за да продължавате да го поддържате и да има винаги запалени свещи. Нека хората разберат, че тук е гробът на великия цар Пролот Велики. И че легендата не е само мит.