Зет ми Гурмето

Професор Захаринка Спиридонова приседна до прозореца в кухнята и отрони тежка въздишка. Ако трябва да сме по-точни, много тежка, защото от изпуснатия през устата й въздух пердетата полетяха до тавана. Та седна тя, въздъхна, както вече го описахме и аха, да отрони сълзи, ама се въздържа. Не й отиваше на професурата, на годините и ранга в университета. Професор Спиридонова беше виден преподавател по психология и това й даваше извънредно самочувствие по отношение на въпросите с екстремни ситуации. Демек, тя можеше да намира изход от всяка крива нива, където човек може да се забатачи. Образно казано. И понеже тя много се гордееше с това сървайвърско умение, ценна черта за живот в съвременното общество, беше решила да си удължи годините до библейска крайност. Да омръзне на внуци, правнуци и накрая и на себе си, па тогава да склопи очи. По тази причина се захвана с едно природосъобразно живеене, ум да ви зайде! И тук се доближаваме до завръзката на нашия разказ, който поднесе на професорката неподозирани ситуации, неописани ни в една психиатрична литература.

Та така… Като първо на първо Захаринка, която впрочем не държеше все професор да я наричат, та като първо тя се захвана с упражнения и правилно дишане. Овладя ги! Особено дишането. Примерно, влезе при първокурсниците, нещо средно между зверилник и преродили се Фройдчета, наследници на Пиер Дако и други видни психолози и започваше да диша дълбоко, дълбоко…След няколко въпроса дишането се учестяваше и така всичко се наместваше точно както го изисква йогизмът. Но да оставим дишането. Щеш не щеш, дишаш. Иначе…знае се.
Когато въпросът опря до чайовете, започнаха някои неудобства. Ще речете, ми то всичко се продава. Да, ама люспи от кромид лук? Някой да е виждал опаковки от този така ценен продукт, оказал се твърде полезен за високото кръвно, което професор Спиридонова отглеждаше от няколко години. Люспи от кромид лук нямаше никъде, а на нея и трябваше чай от тях точно за четири месеца! Как да си го набави! Готви няколко пъти яхния, събра едва за пет дози. След това съпругът Петър й рече, че ще й захлупи тенджерата на професорската глава, ако още един път му поднесе попска яхния! Захаринка си взе бележка и се отдаде на размисъл като как да си набави проклетите люспи, които ще й оправят кръвното и така ще я докара до библейската възраст.

Така до една вечер, когато професор Спиридонова не се срещна със своя приятелка от кой знае къде, че и тя не помнеше вече. Ама бяха дружки. Видяха се на трамвайната спирка и плеснаха ръце във възхита:

- Ах, дружке мила, Захаринке? – подскочи оная, за която не се знаеше от къде се познават, но се казваше Невена.

- Ах, мила моя! – отвърна й Захаринка и двете се разкикотиха, независимо, че и двете носеха очила – белег на интелигентност, ученост и други определения, прилепвани към очилатите особи.

Двете дружки взеха да диплят новостите в живота си, нищеха стари спомени, докато един навлек не се отправи към Захаринка с нелеп въпрос:

- Извинете, трамвай номер 74 къде отива?

- До крайната спирка! – обясни Захаринка и отново подхвана скъсания разказ. И тъкмо стигна до най-интересното, друг навлек отново я запита:

- Прощавайте, тук кой трамвай спира, че нещо не разбирам?

- На табелата ей там пише! – упъти го любезно професорката и взе да диша по указанията на йогите.

В следващите няколко минути още пет човека идваха да й задават основателни въпроси относно разписанието, маршрута и крайните спирки на трамваите, сякаш тя не беше обикновен чакащ, а някакъв трамваен разпределител, диспечер или нещо от този род

- И защо не питат теб? – ядоса се Захаринка, а въпросът не беше към някой друг, а към Невена.

- Заради очилата! Виж какви са особени, професорски някак си! Като човек те погледне, си мисли, че си много умна и затова все теб питат – обясни ситуацията Невена, а в това време друг нещо недоразбрал отново се присламчи към двете. Да пита естествено!

- Къде…

- Не знам! Не съм от тук! И очилата ми са за маскировка! – скорострелно му отвърна Захаринка, онзи се врътна, и я удари с чадъра си по главата, че то пък и дъжд заваля.

- Леле, тоя ще ми пробие главата! – констатира потърпевшата.

- И ще ти изтече мозъка! – успокои я дружката й, след което и двете се разсмяха, трамваят дойде и се метнаха към крайната цел на пътуването си. Пътьом Захаринка разказа за проблемът с люспите от кромид лук, като отбеляза, че тук умът й не стига, въпреки че на спирката се почувствала поласкана, че всички смотаняци все нея питали, на нея имали доверие и точно тя вдъхвала респект на знаещ човек. Знае, знае, ама люспи от кромид в голямо количество не може да намери.

И за де не останете с впечатление, че Невена, ако и да не е професор, е глупава, тук е мястото да отбележим, че точно тя даде свръхценната идея на Захаринка, която тури началото на едно вълнуващо съжителство.

- Ти, Захаринке, нали имаш две неомъжени щерки?

- Имам! Е, и?

- Не се ли сещаш, та ми икаш? Крайно време е да ги задомиш! Що не подкокоросаш някоя от тях да се омъжи за човек от ресторантския бизнес? Да знаеш колко екстри има в тая работа! Аз да ти разправям за зетя на моя братовчедка, ум да загубиш, ако оня навлек на спирката едва не ти проби главата. Не е изтекъл, нали? Та да ти кажа! Онзи зет, хем отсъства от къщи и не досажда на никого, хем какви манджи върти, направо си е Мастер!

- И каква е връзката с това?

- Е как каква? Нали в кухните готвят за куп народ! И на всяка манджа, или поне на почти всяка, режат лук. Всеки ден – с килограми. Само за седмица и ще ти събере необходимата доза люспи! Ще си излекуваш кръвното и ще си доживееш до библейската възраст.

Захаринка се позамисли. И колкото повече мислеше, толкова повече виждаше, че в това предложение има много хляб, дето се вика! Ей я щерката, и тя учена, ама навъртя тридесет години. Пък за манджите… Стига с яхнии, стига с боб и пиле с ориз – нещата, която тя готвеше в несвяст, защото нямаше време да се научи на друго. Зетя, ако й се падне такъв, като вземе да се подмазва за нещо, ще им извърти засукани манджи, та Петър ще миряса, защото обикновено той се потеше над котлона. Сега двоицата ще си поделят домакинството, ще готвят, ще обменят рецепти… Захаринка се усети, как фантазията й литна из кулинарните селения и така усмихната, весела и окрилена се прибра.

В следващите няколко дни тя мобилизира цялата си психологическа наука, трикове, внушения и разни дандании, за които простосмъртните си нямат представа и внуши на Сияна, така се казваше тридесетгодишната мома, да се огледа за някой ресторантьор. Сияна, като една послушна и любяща родителката си дъщеря, веднага се вслуша в съвета, още повече,

че беше обоснован психологически и прочие.

Направо като в приказките, само след половин година в домът на Спиридонови цъфна нов член на семейството – пицарят Явор от пицария Сан Марко, Сан Антонио или някакъв друг Сан. Ама пицар ви казвам! Мастер! Жив и натурален! Пицар, с амбиции за готвач от световната кухня.

Още веднага Захаринка му намекна за люспите от кромид лук. Явор се замисли. После й рече, че ще види как стои въпросът. Тя му обясни, че не иска да й носи пици, а отпадък – люспи някакви! Той й обясни кротко, че ще проучи проблемът с люспите. Тя на свой ред, отново обясни, че това не е проблем, защото така или иначе го изхвърлят. Да, отвърна пак кротко Явор, ама не се знаело дали няма друг преди него да обира люспите, защото тази рецепта била популярна и много хора далдисвали за люспи. „Е нищо, миролюбиво каза Захаринка, ще почакам пък! Пиши ме в графата на чакащи!” Не се ядоса, защото все пак дишаше като йога преди стрес, беше професор по психология, а и се надяваше на екстрата „засукани манджи”.

Пицарят Явор беше амбициозен, нахъсан и много сръчен готвач. Дай му сатър, продукти и за него светът беше съвършен.

Минаха няколко месеца. На професор Спиридонова все не й идваше ред за люспите от кромид лук. А вече имаше въпиюща нужда от тях. Ще попитате основателно защо се е получило така! Нали Онзи ( вече не беше ни Яво, ни Явор, ни Пицарят, а само Онзи ) щеше да върти засукани манджи. Не че не им въртеше. И за да ви стане ясно от какво бяха новообразуваните нерви на професор Захаринка Спиридонова, ето ви една по-обширна картина от почивните дни, в които Онзи се правеше на Мастер-шеф, окупираше кухнята и накрая хранеше целокупната фамилия.

Рано сутрин. Захаринка става от сън и тътрузи чехли по пода към кухнята с намерение да пие кафе. Там вече е Онзи! Пие чай. В прозрачна чаша, където мърдат три листенца от нещо.

- Ще пия кафе! – прозява се тъщата.

- Ще пиеш чай, нали искаш да живееш до библейска възраст! Ще пиеш чай с четири иглички от розмарин.

- Не понасям миризмата му… - сумти не като професор, а като зла тъща Захаринка. Всъщност тя вече ненавиждаше и храната…и пицарите, и готвачите, и ресторантите.

- Вече е приготвено, мамичко! – умилква се Онзи и й бута чашата в ръцете. Захаринка се уповава на добро възпитание, ученост и теоретична подкованост и сяда на масата. Разтяга устни в усмивка.

След малко Онзи надява бяла престилка и вдига ръце, все едно е мозъчен хирург пред операция и чака медицинската сестра да му сложи ръкавици. Изражението му на лицето е същото – сериозно, съсредоточено! Все едно няма да вземе сатъра и да кълца зарзават, а ще вземе фин скалпел и ще реже нерви, сърце или друга човешка карантия.

Той обаче не слага ръкавици, а вътрешно отправя някакви молби към някакъв светия или покровител на готвачите, да му бил дал сили да се справи с изпитанието. Като че да забъркаш каквото и да е там в тенджерите и тиганите е все едно, че правиш елексир на живота.

Като си довършваше молитвите и каквото и да е там към светията му, той поглеждаше мило към Захаринка и я подканяше:

- Айде, че почвам! – което означаваше, че свещенодействието по приготовлението на обяда е стартирано.

И ето го самият обяд! Онзи отваряше вратата, все едно е церемониал майстор, а после с изражение на командваш въоръжените сили на цял свят внася чиниите. Гурме! Пицарят си падаше по гурмето! Събота и неделя – гурме! В този ден в чинията беше инсталирал по една розичка карфиол! Отстрани за разкош, разцепено по средата стръкче див лук. За подчертаване на цветовата гама, две парченца чери-домати. Като нюанс, зърно черен пипер. За освежаване на карфиола – капка соев сос. Три зърна царевица за допълване на блюдото и още две зърна грах, за баланс. И на всичкото отгоре за това препълнено блюдо даваше нож! Моля ви се! Да си режат царевицата, грахчетата и розичката карфиол, която беше точно една хапка. Към това гурме Онзи йезуит поднасяше и величествена усмивка, стоеше изправен в очакване на овации за майсторско изпълнение, опнал едната ръка по шевовете на панталона, а другата скръстил на гърдите, в знак на благодарности. След това основно блюдо Онзи пицар, мътните да го вземат дано, поднасяше и десерт. Да речем, четвъртинка ябълка, сотирана, матирана, панирана, ондулирана и скалпирана… на Захаринка и Петър не им се искаше да поглеждат в чинията, в която едва се забелязваше ябълката, която беше приготвена по незнаен начин. Да не мислите, че преди това фамилията се беше заситила със салата? Е, не че липсваше, ако стръкчето рукула или едно марулево листо, или четвърт домат, но приготвени от Мастера, беше салата.

Тук съвсем основателно можете да се запитате защо дъщерята Сияна и съпруга на Онзи, наричан вече Гурмето, не му е казала „Прав ти път към кулинарните си подвизи и не тормози повече мама и родата!” Въпросната дъщеря се беше превърнала в истинска съпруга на готвач и не само това, ами в първа негова асистентка. Когато Гурмето наденеше готварски ръкавици и метнеше любящ поглед към сатъра, Сияна го гледаше като бог и веднага поднасяше в ръцете му съответния инструмент за рязане, кълцане или бъхтане по месо. Както вече казахме, пицарят се държеше като мозъчен хирург, така че Сияна се беше превърнала в подхождащата му медицинска сестра. Зяпаше го влюбено в очите и само чакаше нареждане от рода „Дай сол, ама хималайска. Две зрънца! Отмери ми пет капки соев сос. Резни ми три сантиметра артишок, ха сега отрежи под прав ъгъл това марулево листо…” Сияна припкаше около него, та после да се чуди как са живели без Яво. За нея беше Яво! Мастер Яво! Световният мастер Яво!

Професор Спиридонова, безмълвно подкрепяна от Петър и все още неомъжената по-малка щерка Дима клюмаха над манджите, приготвени от готварското семейство, а душите им вече плачеха за яхниите, пилето с ориз и другата манджа, която умееше да готви Захаринка. Самата тя отдавна беше изоставила мечтите си за живот до библейска възраст. Гурмето така и не осигури необходимата доза люспи от кромид лук. Макар че по едно време се отвори втора възможност за набиране на дозата. Гурмето да вземе да запознае Дима с негов колега, готвач в ресторант. Ужким там готвели в несвяст с кромид лук и щял да реши проблема. Боже мой, това все още се считаше за проблем, и то какъв! Като чу за тази офанзива, организирана от Гурмето, на Захаринка й призля! Готвач! Още един! Само заради някакви си люспи от кромид лук!

Е, размина се. Дима се запозна с някакъв фармацевт, работата потръгна и професор Спиридонова, като една позитивна личност, се пристрои в редиците на химическите препарати. Винаги ще имам необходимите хапчета за кръвното, усмихна се вътрешно тя и се остави на течението на живота. Какво пък, тия младите нека си ядат гурмето, ние с Петър ще ходим по ресторанти, рече си тя и проблемът с люспите от кромид лук най-после беше решен.