Мишо имаше един колега в завода, където работеше, с когото много често се засичаха – той по изпити, а колегата му – в командировка на пристанището, за да анализира новопристигналата суровина.

  Точно при едно такова засичане през зимата той запозна Мариана с колегата си - много красиво младо момче, завършило художествено училище, което беше продължило по-нагоре с химия. Но това не му пречеше да рисува....Ей така, за собствено удоволствие. Той много пъти беше й разказвал за ателието в двора на бащината му къща в полите на Средна гора. На Мариана много й беше приятно да общува с него. Разказваше й как рисува репродукции на големите художници – Рембранд, Рубенс, Микеланджело, Леонардо да Винчи... Дори беше й подарил снимки на някои от тях.

  Днес тя отново се надяваше да се види с добрия си колега от врачанско. Но дали момчето щеше да е тук?! Нямаше как да разбере.

  Настани се в хотелската стая, взе си душ и облече прозрачната си дълга дедеронова нощница, украсена с дантела по дълбокото деколте. Слънчевото жълто много добре стоеше на смолисто черните й коси. И както винаги преди изпит Мариана лакира дългия си, красив маникюр, с тъмночервения лак и легна в леглото, чакайки го да изсъхне.

  След малко на вратата на стаята й се почука три пъти бързо и един път – дълго. Така чукаше Мишо – това си беше неговата „запазена“ марка.

-         Чакай – извика стреснато Мариана и скочи от леглото. Отключи вратата и като каза – Ей сега, само да се завия, че не съм облечена – се шмугна в леглото, дръпна чаршафа до врата си и пак извика:

-          Готово, влизай! 

  Вратата бавно се отвори и във въздуха увисна една картина.  Един зимен пейзаж, поднесен усмихнато от самия художник. А в гърлото на Мариана замръзна едно усмихнато и учудено „А!“