Тя излезе. До преди два часа беше валяло сняг и сега всичко беше покрито с бялата му пелена. Снегът беше едно от най-причудливите неща в природата, защото имаше способността да прави всичко до което се докосне по-красиво.

     На утринното слънце снежинките проблясваха, сякаш шлемове на милионна армия, въоръжена със задачата да достави радост на малки и големи.

     Скоро дечицата щяха да се събудят и като видят красотата навън, да се облекат и да изхвръкнат на снега, още незакусили и нечуващи протестите на майките и бабите си, че "закуската е най-важното хранене". Те щяха да отидат на срещата с един стар приятел - Снежко! Докато  тези  мисли минаваха през ума й, тя неволно се усмихна.

     Наоколо беше тихо и само снегът хрупкаше почти безшумно под краката й. Беше още рано, но тя излезе на разходка. Не беше свойствено за нея да излиза толкова рано. Тя дори не би станала толкова рано. Само би изключила будилника и би продължила съня си. Но тази сутрин стана. Не осъзна колко бързо се облече, обу и изхвръкна от къщи.

     Навън миришеше на зима. Гледката на още полузаспалото градче й действаше страшно  релаксиращо. Сякаш се бе преселила в Рая. Чувството бе неописуемо.

     Тя бе сама, но не се чувстваше самотна. Не можеше да  се насити на снега. Видя, че някой бе станал още по-рано и от нея и изринал снега от входната си врата. Сега той бе струпан  на грамадна купчина. В миг тя сякаш  стана отново онова малко, весело детенце, затича се и си хвърли върху купчината. После щеше да е цялата мокра, но въобще не й пукаше.

     Точно в този момент тя беше най-щастливата на света... беше Коледа!