ЗНАНИЕТО

       Дядо Стамат много остаря. Трудно ходи, оплаква се, че краката го болят, че няма сила.  Седи с часове на пейката пред къщи и наблюдава как животът тече край него. И сега потътри крака  към любимото си място с почукване на бастунчето по циментираната пътека. А там вече е седнал студентът Ивайло. Той беше се върнал на село да чете на спокойствие за изпити. По цял ден седеше приведен над книгата и само вечер си позволяваше да се поразходи. Като го гледаше какво прави, дядо Стамат се ядосваше и си мислеше: „Че бива ли такова младо  здраво и хубаво тяло да вехне над книгите? Де да имах аз младостта и силата му, как бих живял само!"

       Като го видя и днес с книга в ръка, изсумтя недоволно. Седна тежко до младежа и го попита:

       -  Вървят ли науките?

       -  Вървят - кратко отвърна Ивайло.

       - Слушай, то не е моя работа, синко, ама като гледам как минават  дните ти - яд ме хваща.                                                                                                                               

       - Защо бе, дядо Стамате?

       -  Погледни колко е хубав животът. Лято е. Млад си, а и моми има през летните дни в селото. В реката риба колкото щеш. Как можеш по цял ден да  четеш и да не забелязваш тези божи дарове? Не ти ли е жал за пропиляното  време?

       -  Такъв е моментът. Ще дойде време и за по-приятно прекарване, като ми минат изпитите - отвръща студентът.

       - Защо ти е това четене, питам те аз сега? - настрои се за дебат старецът.

       Беше му омръзнало да седи на пейката по цял ден и да мълчи, и да мисли. Беше петимен да поговори с някого. „Общуването е живот" - каза си той.   

       -  Как защо!? Това и децата го знаят - да натрупам знания, да овладея професията си.

       -  А мислиш ли, че знанието има край и граница? Ще можеш ли някой ден да кажеш, че си овладял цялото знание?

       - Няма да мога да кажа такова нещо.

       - Ами защо ти е тогава? Живей си живота, радвай се на света. И със знание и без знание, животът бързо отминава.

       - Интересно ми е. Ще ми бъде нужно, за да живея по-добре.

       -  Глупости - пали се старецът. - За да живееш добре ти е нужно да си здрав и млад. Всичко друго идва от само себе си. Ха сега аз да живея добре с окуцелите си слаби крака. Не мога - болят ме, не ме държат. Мога ли да любя сега момите?

       -  Ама ти още малко и ще изкараш, че знанието е вредно, и че ако учиш, ще си загубиш само времето. Това ли твърдиш?

       - Не съвсем. Не ме разбра правилно. Друго искам да ти кажа аз.

       - А именно?

      - А именно, че човек се е родил, за да живее. А знанието не може да научи човека как да живее, отнема много от времето и силите му. Думата ми е, че човек не бива да се пристрастява към него, не бива да го превръща в самоцел, да не загърбва живота заради него. Трябва да проявяваме живота в нас. Като живеем, изучаваме живота и натрупваме знания.

       -  Ти ще вземеш да ме провалиш на изпитите с тази твоя философия. Накъде ме тласкаш? - смее се и клати глава Ивайло. - Но ме караш да се замисля наистина сериозно за тези неща.

       - Така е. В теб тече млада, буйна кръв. Името ти е буйно, бунтарско, царско, приключенско, авантюристично. Може ли такъв левент да прекарва деня си в килията като монах, приведен над книгата? Стреми се не толкова към знанията, колкото към изявата на живота чрез тебе. Животът е същественото - това е философията. Щом познаваш живота в неговите малки и големи прояви ще си щастлив и всичко останало ще постигнеш лесно.

        - Откъде ги знаеш ти тези неща? - пита Ивайло.

       - Ами и аз съм чел някога дебелите книги, бил съм млад. Живял съм четири пъти по-дълго от тебе и като стоя цял ден обезсилен на тази пейка, наблюдавам, мисля за разни неща. Какви ли не мисли само не ми минават през главата.

       - Защо не ги записваш?

       - Защо ми е? Слаби са ми очите да ги мъча с такива неща. Сократ беше казал: "Добрите, нужни думи, хората ще ги запомнят и без да ги записваме, а ненужните и да ги записваме, няма полза, ще се забравят."

        - Страхотен си, дядо Стамате. Не те познавах като философ.

       - Човекът е загадка. Винаги може да те изненада с нещо.

       Студентът затвори книгата и рече:

       - Знаеш ли, след този разговор, не мога вече да чета. И знаеш ли какво ще направя?

       - Ще хвърлиш книгата, ще грабнеш въдицата и ще идеш на "Дългия вир" да наловиш риба.

       - Да. Ще изпържа довечера и ще купя бира да се почерпим с тебе, но преди това ще се обадя на Марийка от долната махала. Нали я знаеш?

       - Как да не я знам? Та тя е най-личната мома в селото. Добър вкус имаш - одобрява избора му старецът. - Живей интересно и ще ти остава време и за книгите. Ех, младост, младост! Кога отлетя? - рече тъжно дядо Стамат.

       И облегнат на топлата стена на къщата потъна в тишината на самотата си, в която пак ще рови издълбоко в спомените си и ще прави преценки на сегашни и отминали събития с още пъргавия си и подвижен, за разлика от тялото, ум.