Мушиците летяха около главата му в изключително правилна окръжност. Като че ли се опитваха да го впечатлят с нежното си бръмчене или с красивия си танц, но каквото и да беше, той нямаше намерение да ги слуша и с едно кратко движение на ръката си разсея танца. Вървеше умерено бавно… или бързо по павираната улица, подминавайки познати павилиончета. Слънцето лъщеше на коженото му яке, наслаждавайки се на собствената си величественост, карайки момчето да се чувства все едно е в сауна. Но Ру не обърна внимание дори и на това.

Погледът му бе прикован в една сянка на тарамбука. Той чуваше, усещаше хармонията на ритъма, макар и да виждаше все още само сянката на внушителния инструмент. Правейки още няколко крачки по прашната павирана улица, той най-сетне съзря малката групичка. По принцип подминаваше  уличните музиканти с празен поглед в очите и с опърпана шапка пред тях. Но тази групичка тук беше различна. Тези хора свиреха за себе си. Егоистично може би, но изключително красиво. Шапката, която трябваше да е сложена отпред за парите на случайни минувачи, бе небрежно нахлупена на младото пеещо момче. Ру се загледа внимателно в групичката – вокалът и момчето с акустичната китара бяха в хармония, но някак си заучена хармония – следваха се, допълваха се, но всичко изглеждаше някак си рутинно… Докато малчуганът на тарамбуката беше като че ли взет шут от улицата, и забучен сред тези музиканти. Той свиреше хем за всички, хем за себе си, хем с тях и хем напълно откъснат от света – той импровизираше, внасяше душа, пробваше нови неща на момента, той пулсираше.

Ру беше като хипнотизиран. Гледайки малчугана-шут, той се сети за своята китара вкъщи и за всички моменти, когато просто я бе взимал, прегръщал като своя любовница, та и повече, и беше творил. Беше пулсирал с нея, беше свирил за нея и за всички останали. Джазовият ритъм, който излизаше от пръстите му, беше нежен, крехък и в същото време толкова силен. Ру виждаше себе си в този шут-малчуган. Е, разбира се, малчуганът нямаше неговото кожено яке и неговата осанка с цигара с ягодов тютюн, но това бяха подробности, върху които можеше да се поработи с малко повечко усърдие.

Изведнъж Ру пожела да е там, пожела да влее на тази групичка още повече живот, като ги лъхне с етно-дъха на джазовия ритъм, като се слее с тарамбуката и едновременно отдалечи от нея, като просто бъде там. Това му беше още мечта от малък – да твори за себе си и за всички останали, да създава и подобрява, да се грижи за музиката като някоя рядка птица. Разбира се, всяка мечта имаше и своя ръждясал пирон – а именно родителите му, които бяха обсебени от цифри, бизнес, костюми. За тях той трябваше да е стегнат, безупречен, умът му да е изпълнен с цифри и сделки, които да му предопределят живота. Обаче точно днес родителите щяха да се учат от него. Точно днес, когато той се чувстваше най-уверен с ягодовата цигара в уста, той ще да прегърне китарата си и да не я пусне повече, точно днес той ще извади този ръждясал пирон, ще подсвирне с уста, стараейки се да не изтърве вкусната цигара и ще каже с басов глас на групичката:

„ Йо, малчугани, бройте ме и мен!”.

И Ру подмина последните два познати павилиона, взе си една хладна бира, отби се до тях, за да вземе китарата си под строгите погледи на родителите си. Усмихна им се ведро, смигна им, изкарвайки едно балонче с ягодов мирис, отвори вратата към джаза и затвори вратата към потенциалния бизнес.