(глава от книгата на Будимир "Последната жертва на епохата" - П.Ж.Е.)
Ние се наспахме. Добриня не ме събуди веднага, а ми позволи да си полежа в топлия спален чувал. Когато излязох от палатката, беше готова закуската: на примуса се пареше кашата от елда. Дървета, а следователно и дърва тук нямаше. Както и вечерта пръскаше дъжд. Обличайки се по-топло и замотан с целофан, седнах на импровизираната маса, която представляваше един плосък камък. Добриня насипа каша в паниците. И започнахме да ядем.
- Така, къде изгуби палката си? - попита Добриня, - не е лошо с нея да поработиш, че някак си е влажно и студеничко.
- Падна, когато се изкачвах по скалите вчера. Нали знаеш, че и аз за малко след нея да замина надолу.
- След известна пауза Добриня продължи:
Ще ти разкажа една приказка. "В една далечна страна имало училище за вълшебници. В него приемали не всички, а само този, който може да извърши нещо вълшебно. Чули в това училище, че в едно село живее момче, което можело да гони облаците. Изпр ...