/Посвещавам този превод на паметта на баща ми Илия/

  На ъгъла, под шатрата на разцъфналата липа, ме лъхна буйно благоухание. Мъгливи грамади се издигаха в нощното небе, и когато беше погълнат и последният светъл процеп, слепият вятър, закрил лицето си с ръкави, се плъзна ниско надолу по опустялата улица. В матовата тъмнина, над желязната решетка на бръснарницата, като махало залязваше висящ щит, златна купа.

  Когато се върнах вкъщи, заварих вятъра в стаята – той хлопна рамката на прозореца и бързичко отшумя, когато затворих вратата. Долу, под прозореца, имаше дълбок двор, където през деня сияеха през люляковите храсти ризи, разпнати на светли въженца, и откъдето излитаха понякога с печален лай гласове – на вехтошари, изкупвачи на празни бутилки – аха-аха , ще се разплаче  осакатена цигулка: та веднъж дойде закръглена руса жена, застана насред двора, и така хубаво запя, че от всеки прозорец се надвесиха прислужници, извиха се голи шии – и после, когато жената свърши песента, стана необичайно тихо – само в коридора проплакваше и се секнеше немарливо облечената вдовица, в чиято стая живеех под наем.

  А сега там, долу, набъбваше душна мъгла – но ето че слепият вятър, който безпомощно беше слязъл в ниското, отново се устреми нагоре и изведнъж – прогледна, литна, и в кехлибарените процепи на черната стена отсреща се замятаха сенки на ръце, коси, които ловяха отлитащите рамки, звънко и плътно затваряха прозорци. Прозорците угаснаха. И мигновено в тъмнолилавото небе се отприщи, търкулна се глух грохот, далечен гръм. И стана тихо, както когато замлъкна просякинята, притиснала ръце към пълната си гръд.

  В тази тишина  заспах, прималял от щастие, за което не знам как да  пиша – и сънят ми беше изпълнен с теб.

 Събудих се, защото нощта се рушеше. Див, блед блясък се мяркаше по небето като прелитащо отражение на исполински спици. Грохот след грохот разчупваше небето. Широко и шумно валеше дъжд.

   Аз бях опиянен от тези синкави потръпвания, от лекия и остър студ. Застанах до мокрия перваз и вдишах неземния въздух, от който сърцето звънтеше като стъкло.

  Все по-близо, все по-великолепно гърмеше из облаците колесницата на пророка. Светлината на безумието, на пронизителни видения озаряваше нощния свят, железните склонове на покривите, препускащите храсти*. Гръмовержецът, побелял  исполин с буйна брада, отметната от вятъра през рамото му, в ослепителни, веещи се одежди, стоеше, наклонен назад, на огнена колесница и с напрегнати мишци удържаше гигантските си коне: гарвановочерен  косъм, гривите – виолетов пожар. Те се развилняха,  пръскаха припукваща пяна, колесницата се накланяше, и напразно дърпаше до скъсване юздите  смутеният пророк. Лицето му беше  изкривено от вятъра и напрежението, вихърът, разтворил гънките, беше оголил могъщо коляно – а конете мятаха пламтящи гриви, летяха, все по-буйстващо  – надолу по облаците, надолу. И ето, с гръмовен шепот  се понесоха по блестящия покрив, колесницата беше ударена – и залитна Илия – и конете, обезумели от докосването до земния метал, отново се изправиха на задните си крака. Пророкът беше хвърлен на земята. Едното колело се откъсна. Аз виждах през прозореца как се търкулна по покрива гигантската огнена джанта и като се олюля на ръба, скочи в полумрака. А конете, влачейки след себе си преобърнатата, подскачаща колесница, вече летяха по извишените облаци, бученето замлъкваше и ето – буреносният огън изчезна в лилавите бездни.

  Гръмовержецът, паднал на покрива, тежко се изправи,  плесниците ** му се захлъзгаха, единият му крак  проби капандурата, той изохка и с широк размах на ръката се хвана за комина. Бавно обърна потъмняло лице и търсеше нещо с очи – навярно колелото, изскочило от златната ос. После погледна нагоре, забил пръсти в разрошената си брада, сърдито поклати глава – това явно се случваше не за първи път – и накуцвайки, започна внимателно да слиза.

  Аз се откъснах от прозореца, припряно и с вълнение, наметнах халата и изтичах по стръмното стълбище направо в двора. Бурята отлетя, но все още валеше на пориви. Изтокът чудно избледняваше.

  Дворът, който отгоре изглеждаше  налят с гъст сумрак, беше всъщност пълен с тънка, топяща се мъгла. По средата, върху неясната от влага тревна площ, стоеше прегърбен, мършав старец в мокро расо,  мърмореше нещо и  се оглеждаше  наоколо.  Когато ме забеляза, сърдито примигна:

    – Ти ли си Елисей?

  Поклоних се. Пророкът цъкна с език, потърка с длан мургавата си плешивина:

   – Колелото си загубих. Намерú го!

     Дъждът спря. Над покривите пламтяха гигантски облаци. Наоколо, в синкавия, сънен въздух плуваха храстите, оградата,  блестящата кучешка колибка. Дълго ровичкахме из ъглите – старецът пъшкаше, вдигаше тежките поли на дрехата си, шляпаше със сандали с тъп нос по локвите и от края на големия му, костелив нос провисваше светла капка. Отдръпнах ниско клонче люляк и забелязах върху купчина боклук, посред късчета счупено стъкло, тънко желязно колело –  изглежда, от детска количка. Старецът горещо дъхна над самото ми ухо, хвана и вдигна ръждясалия кръг. Радостно ми смигна:

  – Ето къде се е търкулнало.

  После се втренчи в мен, намръщил побелели вежди – и сякаш спомнил си нещо, внушително изрече:

  – Обърни се, Елисей!

  Аз се подчиних. Даже замижах. Постоях така минута – и повече не издържах…

  Пуст двор. Само старото рошаво куче с побеляла муцуна се  беше измъкнало от колибата и като човек  гледаше нагоре с изплашени кафяви очи. Вдигнах глава. Илия се катереше нагоре по покрива и железният кръг проблясваше зад гърба му. Над черните комини като оранжева къдрава планина се очертаваше утринен облак, след него втори, трети. Гледахме заедно с притихналото куче как пророкът, изкачил се до билото на покрива, спокойно и без да бърза, се прехвърли на облака и започна да пълзи нагоре, тежко стъпвайки върху рехавия огън.

  Слънчев изстрел улучи колелото му и то веднага стана златно, грамадно – пък и самият Илия изглеждаше сега облечен в пламък и се сливаше с райския облак, по който вървеше все по-нагоре, все по-нагоре, докато не изчезна в пламтящото въздушно дефиле.

  Едва тогава с пресипнал утринен лай залая грохналото куче – и рукнаха ситни вълнички по ярката, гладка повърхност на дъждовната локва; от лекия вятър пурпурното мушкато по балконите се люшна, събудиха се два-три прозореца – и аз, в подгизнали карирани пантофи, в избелял халат,  изтичах на улицата и догонил първия сънен трамвай, загащвайки се в движение, и все се подсмихвах, като си представях  как ей сега ще пристигна при теб и ще ти разказвам за нощното въздушно произшествие, за стария, сърдит пророк, сгромолясал се в моя двор.

*За съжаление, не открих какви са тези спреинови храсти, затова не преведох думата. Обикновено не постъпвам така, затова не съм публикувала превода досега, въпреки че е направен отдавна. Но днес поводът е специален и се надявам да ми бъде простена тази проява на непрофесионализъм.

**плесници –1. Древнославянски ритуални обувки от  животинска кожа

                         2. Обувки от типа на сандалите

Гроза

Владимир Набоков

На углу, под шатром цветущей липы, обдало меня буйным благоуханием. Туманные громады поднимались по ночному небу, и когда поглощен был последний звездный просвет, слепой ветер, закрыв лицо рукавами, низко пронесся вдоль опустевшей улицы. В тусклой темноте, над железным ставнем парикмахерской, маятником заходил висячий щит, золотое блюдо.
Вернувшись домой, я застал ветер уже в комнате: – он хлопнул оконной рамой и поспешно отхлынул, когда я прикрыл за собою дверь. Внизу, под окном, был глубокий двор, где днем сияли, сквозь кусты сирени, рубашки, распятые на светлых веревках, и откуда взлетали порой, печальным лаем, голоса, – старьевщиков, закупателей пустых бутылок, – нет-нет, – разрыдается искалеченная скрипка; и однажды пришла тучная белокурая женщина, стала посреди двора, да так хорошо запела, что из всех окон свесились горничные, нагнулись голые шеи, – и потом, когда женщина кончила петь, стало необыкновенно тихо, –  только в коридоре всхлипывала и сморкалась неопрятная вдова, у которой я снимал комнату.
А теперь там внизу набухала душная мгла, – но вот слепой ветер, что беспомощно сполз в глубину, снова потянулся вверх, – и вдруг – прозрел, взмыл, и в янтарных провалах в черной стене напротив заметались тени рук, волос, ловили улетающие рамы, звонко и крепко запирали окна. Окна погасли. И тотчас же в темно-лиловом небе тронулась, покатилась глухая груда, отдаленный гром. И стало тихо, как тогда, когда замолкла нищая, прижав руки к полной груди.
В этой тишине я заснул, ослабев от счастия, о котором писать не умею, – и сон мой был полон тобой.
Проснулся я оттого, что ночь рушилась. Дикое, бледное блистание летало по небу, как быстрый отсвет исполинских спиц. Грохот за грохотом ломал небо. Широко и шумно шел дождь.
Меня опьянили эти синеватые содрогания, легкий и острый холод. Я стал у мокрого подоконника, вдыхая неземной воздух, от которого сердце звенело, как стекло.
Все ближе, все великолепнее гремела по облакам колесница пророка. Светом сумасшествия, пронзительных видений, озарен был ночной мир, железные склоны крыш, бегущие кусты спреин. Громовержец, седой исполин, с бурной бородою, закинутой ветром за плечо, в ослепительном, летучем облачении, стоял, подавшись назад, на огненной колеснице и напряженными руками сдерживал гигантских коней своих: – вороная масть, гривы – фиолетовый пожар. Они понесли, они брызгали трескучей искристой пеной, колесница кренилась, тщетно рвал вожжи растерянный пророк. Лицо его было искажено ветром и напряжением, вихрь, откинув складки, обнажил могучее колено, – а кони, взмахивая пылающими гривами, летели – все буйственнее – вниз по тучам, вниз. Вот громовым шепотом промчались они по блестящей крыше, колесницу шарахнуло, зашатался Илья, –  и кони, обезумев от прикосновения земного металла, снова вспрянули. Пророк был сброшен. Одно колесо отшибло. Я видел из своего окна, как покатился вниз по крыше громадный огненный обод и, покачнувшись на краю, прыгнул в сумрак. А кони, влача за собою опрокинутую, прыгающую колесницу, уже летели по вышним тучам, гул умолкал, и вот – грозовой огонь исчез в лиловых безднах.
Громовержец, павший на крышу, грузно встал, плесницы его заскользили, – он ногой пробил слуховое окошко, охнул, широким движением руки удержался за трубу. Медленно поворачивая потемневшее лицо. он что-то искал глазами, – верно колесо, соскочившее с золотой оси. Потом глянул вверх, вцепившись пальцами в растрепанную бороду, сердито покачал головой, – это случалось вероятно не впервые, – и, прихрамывая, стал осторожно спускаться.
Оторвавшись от окна, спеша и волнуясь, я накинул халат и сбежал по крутой лестнице прямо во двор. Гроза отлетела, но еще веял дождь. Восток дивно бледнел.
Двор, что сверху казался налитым густым сумраком, был на самом деле полон тонким тающим туманом. Посередине, на тусклом от сырости газоне, стоял сутулый, тощий старик в промокшей рясе и бормотал что-то, посматривая по сторонам. Заметив меня, он сердито моргнул:
– Ты, Елисей?
Я поклонился. Пророк цокнул языком, потирая ладонью смуглую лысину:

     – Колесо потерял. Отыщи-ка.
Дождь перестал. Над крышами пылали громадные облака. Кругом, в синеватом, сонном воздухе, плавали кусты, забор, блестящая собачья конура. Долго шарили мы по углам, – старик кряхтел, подхватывал тяжелый подол, шлепал тупыми сандалиями по лужам, и с кончика крупного костистого носа свисала светлая капля. Отодвинув низкую ветку сирени, я заметил на куче сору, среди битого стекла, тонкое железное колесо, – видимо от детской коляски, Старик жарко дохнул над самым моим ухом и поспешно, даже грубовато отстранив меня, схватил и поднял ржавый круг. Радостно подмигнул мне:
– Вот куда закатилось...
Потом на меня уставился, сдвинув седые брови, - и, словно что-то вспомнив, внушительно сказал:
– Отвернись, Елисей.
Я послушался. Даже зажмурился. Постоял так с минуту, – и дольше не выдержал...
Пустой двор. Только старая лохматая собака с поседелой мордой вытянулась из конуры и, как человек, глядела вверх испуганными карими глазами. Я поднял голову. Илья карабкался вверх по крыше, и железный обод поблескивал у него за спиной. Над черными трубами оранжевой кудрявой горой стояло заревое облако, за ним второе, третье. Мы глядели вместе с притихшей собакой, как пророк, поднявшись до гребня крыши, спокойно и неторопливо перебрался на облако и стал лезть вверх, тяжело ступая по рыхлому огню.
Солнце стрельнуло в его колесо, и оно сразу стало золотым, громадным, – да и сам Илья казался теперь облаченным в пламя, сливаясь с той райской тучей, по которой он шел все выше, все выше, пока не исчез в пылающем воздушном ущелье.
Только тогда хриплым утренним лаем залился дряхлый пес, – и хлынула рябь по яркой глади дождевой лужи; от легкого ветра колыхнулась пунцовая герань на балконах, проснулись два-три окна, – и в промокших клетчатых туфлях, в блеклом халате я выбежал на улицу и, догоняя первый, сонный трамвай, запахивая полы на бегу, все посмеивался, воображая, как сейчас приду к тебе и буду рассказывать о ночном, воздушном крушении, о старом, сердитом пророке, упавшем ко мне во двор.