/Посвещавам този превод на паметта на баща ми Илия/
На ъгъла, под шатрата на разцъфналата липа, ме лъхна буйно благоухание. Мъгливи грамади се издигаха в нощното небе, и когато беше погълнат и последният светъл процеп, слепият вятър, закрил лицето си с ръкави, се плъзна ниско надолу по опустялата улица. В матовата тъмнина, над желязната решетка на бръснарницата, като махало залязваше висящ щит, златна купа.
Когато се върнах вкъщи, заварих вятъра в стаята – той хлопна рамката на прозореца и бързичко отшумя, когато затворих вратата. Долу, под прозореца, имаше дълбок двор, където през деня сияеха през люляковите храсти ризи, разпнати на светли въженца, и откъдето излитаха понякога с печален лай гласове – на вехтошари, изкупвачи на празни бутилки – аха-аха , ще се разплаче осакатена цигулка: та веднъж дойде закръглена руса жена, застана насред двора, и така хубаво запя, че от всеки прозорец се надвесиха прислужници, извиха се голи шии – и после, когато жената свърши песента, стана необичай ...