Аз седя, не запалвам свещите.

Тихо пия чай студен с жасмин...

Ще приближиш... и ще ми докоснеш плещите...

Нещо прошепваш почти неуловимо.

Защо не искаш да ти кажа: "Върви!"?

Защо си с мене времето губиш?

Не си ми притрябвал! Прости ми, прости!

Зная, че в мене много си влюбен...

Знам, че целуваш моите пръсти,

когато домът ми в залез замре.

Знам, че среднощ тъмнината е гъста,

а ти ме милваш, като уморено дете.

Ти си добър! Може би най-добрият!

Ти търпелив си и нежен, и свят!

Смехът ти, безгрижен щастливо се вие

и очите на ангел, над мене, днес бдят!

Никога не попита къде съм била.

Никога за нищо не съм "яла боя".

Аз съм ти чужда, но съм твоя жена.

Аз съм любима и не само твоя...

Толкова кротък, защо си роден?!

С обичта си защо точно мене дари?!

Знаеш добре, че не си ти за мен

и ще ти счупя всички мечти!

Аз ще си тръгна, щом слънце изгрее!

Аз ще си тръгна! Напразно не чакай!

Това беше всичко! А огнището тлее...

Ти викаш подире ми: Малко  почакай!

Почакай! Къде тръгна ти?!

На двора, виж, още не се е и съмнало!

Млъкна... и в мене впрял си очи...

Не мълчи!!! Вече ми писна напълно...

Чужди си станахме... Мина година...

Нямаме срещи... Не си и звъним...

На масата пак е чаят с жасмина,

отново се вие от цигарата дим...

Аз съм сама... Така си живея...

По друга, зная и ти не си плакал...

Колко обичаше, когато се смеех...

Ти си единствен, който ме чака.

Обичаше Шекспир да рецитираш.

В ранното утро вареше кафе.

Обичаше всичко, което допирах,

и пазеше моя смях на дете.

За моето безсъние не си ми придирял.

Само въздишаше, че по нощите изтичам.

Защо ме остави?! Защо не ме спира?!

Разбираше, знаеше, че теб не обичам!

Вчера отново при теб се отбих...

Отвори вратата: Ей-брей, че се съмна!

Влизай, де! Чаках те... -Роди ли се стих?!

Мене си чакал отново натъмно?!

- Пълна е мивката... Виж, извини...

Чаят се свърши... Кафенце не искаш ли?

- Кафенце ли? Не! Добре... Остави...

Взех ти цигари... От твоите... Истински...

Засмя се: -Помниш! - тихо изричаш...

Само че вече отдавна не пуша...

Наистина ли никога не си ме обичала?!

- Ти си го знаеше! Но вечно не слушаш...

- Отново със Шекспир ли  искаш да тръгна?!

- Късно е вече! Утре от седем...

- Само таз вечер... -Утре си тръгвам!

- Ама за дълго ли?! - Не! За... съвсем!

- Тази нощ само ми в дар поднеси!

Колко си нужна, смятам, разбираш?!

Колко си бърза... От мен бягаш ти...

Друг мъж ли имаш?! - Не, не намирам...

- Хайде, оставай! Дълго те чаках...

Толкова тъжно недей да ме гледаш!

Цяла трепериш! Егати глупака съм...

Сега ще си стопля момичето ледено...

Ти гря ръцете ми в хладна постеля.

Целува краката ми, като побъркан...

Сякаш, че никога не сме се разделяли...

Сякаш, че утре няма да тръгна...

Слънцето, през прозореца, отдавна потрепна.

- Къде бе?! Виж, още не се е разсъмнало...

- Всичко се свърши! - тихо прошепнах

и после избягах... като тогава... напълно...

Само едно е ясно напълно:

Защо сме все тия? - ума си напрягам.

Ти вечно чакаш... отново натъмно...

След толко години... аз вечно бягам...

 Оригинален текст:

Татэ -Тому, кто ждет меня...

Я сижу, не зажигая свеч,

Молча пью холодный чай с жасмином...

Подойдешь...моих коснешся плеч,

Что-то мне шепчешь неуловимо.

Почему не хочешь ты уйти?

Отчего себя со мною губиш?

Ты не нужен мне! Прости! Прости!

Знаю, что ты меня очень любишь...

Знаю, что целуеш пальцы мне

В час когда весь дом замрет в потемках

Знаю...в полуночной мгле, во сне

Гладиш, как усталого ребенка.

Ты хороший! Может лучше всех,

Терпеливый, нежный, ты святой!

Твой счастливый беззаботный смех

До сих пор, как ангел надо мной!

Никогда не спросишь где была я,

Никогда не упрекнеш меня.

Я тебе чужая и родная,

я твоя жена и не твоя...

Ну зачем же ты такой хороший?

Ну зачем меня так любишь ты?

Ты же знаешь, что тебя я брошу,

Разобью все светлые мечты!

Я уйду, как только солнце встанет!

Я  уйду и ты меня не жди!

Все! Прощай! Кто старое помянет...

Ты во след кричишь мне: Подожди!

Погоди!Куда ты уходишь,

На дворе еще совсем темно!

Замолчал...и глаз с меня не сводишь...

Не молчи!!! ах , мне уж все -равно...

Год прошел...мы стали , как чужие.

Не встречаемся, друг другу не звоним.

На столе холодный чай с жасмином,

Вьется горький сигаретный дым...

Я одна...давно одна осталась...

Знаю, что и ты один живешь...

Ты любил, когда я улыбалась,

Ты один меня, как прежде, ждешь.

Ты любил читать мне вслух Шекспира

Ты варил мне кофе по утрам.

Ты любил все то, что я любила

И хранил мой стихотворный хлам.

Ты с моей бессонницей мирился.

Все вздыхал, что по ночам не сплю.

Почему ты не остановился?

Понимал, ведь, знал, что не люблю!

А вчера к тебе я заходила...

Ты ме дверь открыл:-Привет! Привет!

-Заходи, я ждал...Как это мило...

Я тебе купила цигарет...

Усмехнулся...-Помнишь...не забыла,

Только я теперь ведь не курю...

Правда, что меня ты не любила?

-Ты же знаеш-тихо говорю...

-Хочешь я Шекспира почитаю?

-Нет, не надо! Поздно! Завтра в семь...

-Не ходи! Останься, умоляю!

Только ночь...-я завтра уезжаю!

-Ты надолго?-Нет! Я насовсем...

-Подари мне эту ночь родная!

Ты же знаешь, как ты мне нужна!

Снова от меня ты убегаешь...

У тебя есть муж? -Нет, я одна!

-Оставайся! Ждал я слишком долго...

Не смотри в глаза печально так!

Ты дрожишь? Да ты же вся продрогла!

Господи, какой же я дурак!

Ты мне грел в холодной спальне руки,

Целовал колени как в бреду...

Словно бы и небыло разлуки,

Словно бы я завтра не уйду!

За окном давно уж солнце встало.

-Ты куда? Еще совсем темно!

-Все, хороший мой!-я прошептала...

И сбежала...как тогда...давно...

Лишь одно отчетливо я знаю:

Сколько б ни прошло меж нами лет

Мы все те же! Я всегда сбегаю...

Ты все ждешь...не зажигая свет...