ЗАЩОТО Я ИМА
                                    на М.Н.

Не знам за болката ти. Болката е зима, 
дори когато някой я прекръсти. 
Но има бяла лястовичка, има. 
Видях я в края, снежна и невръстна, 

по-лека от избягала снежинка 
над някой топъл огън. Проследих я. 
Вървях до онзи рид на дните хроми - 
отвъд сърцето времето е тихо. 

Ще цъфнат пак божурите в лехите,
и то в огледалата им ще свети 
единствено и твое. И стрехите, 
макар бездомни, пролетта ще ронят. 

Ще се завърнат всички стари птици. 
Макар горчив, и въздуха ще върнат. 
И хлябът ще се пръска на стотици 
мълчания, когато е прегърнат. 

Ще чуваш пулса, кротко и дълбоко. 
Едно сърце е твоята родина 
и нищо, че е толкова високо, 
и нищо, че е ангелско и синьо. 

До болката не стига пътят ласкав.
Пред нея само жито се люлее. 
Но нашите надежди са коларски - 
каруците им тръгнат ли, ще пеят. 

И аз ти казвам, бялото е топло. 
Видях я в най-смразяващата зима 
как в преспите кръщава всеки вопъл 
със кръста на игликите и крина. 

Напролет ще запрегнем дух и кости
с молитва или обич оцеляла 
и пак ще тръгнем. Все по коловоза. 
След тази наша лястовица бяла.

Автор: Петя  Цонева

Прочит: Мая Нарлиева