Стоя на терасата и пуша поредната цигара. Не знам коя ми е за днес. Това едва ли е толкова важно. Даже не се и замислям. Вечерта е студена и сякаш по-тъмна от всяка друга. Звездите не се виждат. Казват, че щом вечер не се виждат звездите, значи следващия ден ще е студен и няма да има слънце. И това не е важно. Сирена на линейка ме изваждат от замисленото ми състояние. Къде ли отива? Какво ли е станало? Не знам. Филтърът на цигарата ми вече пари. Дори не съм забелязала, че е изгоряла. Поредната самотна вечер с цигара на терасата. Годините си минаха и нищо не се е променило. Старият часовник бавно си тик-така на стената. Отмерва часовете, дните, седмиците даже годините на моето съществуване. Даже не помня откъде го имам. Толкова много време мина от онези дни... Как стигнах до тук, сама не знам. Сякаш вчера бяхме млади, сякаш вчера вървяхме прегърнати по брега и си шепнехме един на друг "Обичам те". Нишката на нашия живот се скъса и остана там някъде зад сивите облаци, покриващи нощното небе, скриващо звездите. А някога тези звезди бяха нашите пътеводители. Следвахме ги и вярвахме, че ще ни доведат до правилното място, там, където времето е спряло само за нас. Тези звезди вече не светят за нас. Паля друга цигара. Не знам защо тя ме връща в друго време. Време на игри и спокойствие. Време на приятели и безгрижие. Колко далече беше това. Даже не го помня ясно. Всичко се промени от онези дни. Беше толкова хубаво... Линейката минава отново покрай мен, забързана да спаси човешки живот. Кога ли ще дойде и заради мен? Може би ще е скоро. Времето отминава и никой не ме пита. Не ме пита искам ли да видя отново онези блестящи звезди, онези красиви сини очи , заради които продължавах да живея и да се надявам. Може би, колкото по-тъмна става вечерта, толкова по-близко е края и на моето съществуване. Може би това е знак. Само времето ще покаже, а до тогава ще стоя вечер на терасата, така сама, както и сега, и ще пуша поредната цигара.