Комплексите, които ни пречат

Гордееш ли се, че си българин?

Гордееш ли се?

Въпрос колкото странен, толкова и показателен. Как може да се даде отговор и този отговор да звучи логично, когато нещо сбъркано има още в самия въпрос.

Сякаш българинът няма нужда да принадлежи към нещо или някого и сам може да избере да е българин или не?! Сякаш знаем, че не е много хубаво да сме българи и се питаме - такива ли сме и въпреки че сме такива, все пак ще ни харесват ли хората?

А ето каква е истината - десетки спечелени с ум и труд световни постижения, десетки прочути имена с откритията или изкуството си, десетки мигове на световна слава, която ще се помни завинаги. И това от един народ, който няма десет милиона. Но защо българинът не вярва дълбоко в душата си, че е ценен, че е най-важен, че е център на света? Не му идва като американец да се изправи и да каже "Аз съм свободен", защото не е!

Овързан в предразсъдъци, задръжки, разочарования "човекът от народа" е скромен, не повишава глас, сговорчив е. Има мнение, но го изказва по безопасни места. Нещо все го притеснява да диша повече въздух, да заема повече пространство, да расте и да се развива и да надмине очакванията си. Прави си кумири и после ги разбива.

Българите аз с любов оприличавам на красива сляпа пеперуда. Природата рисувала съвършенства от цветове по крилата й, но тя не знае и малка част от това - може да лети, но не познава красотата на полета, не осъзнава и собственото си съвършенство и от битието си на сляпа, тя е нещастна. Ето това е комплекс. Дамгосан, че не си като другите, ти се страхуваш да бъдеш себе си и забравяш, че си точно толкова ценен, колкото и всеки друг, роден преди теб или след теб. И това ти пречи да изживееш пълноценно живота си, да не се страхуваш да търсиш себе си.

Колко се пази българинът да не сгреши - но защо?! Провалът е сякаш най-големият ни страх - но защо?! Толкова ли е лошо да се окажеш слаб или неможещ?! Не е приятно да се случи, но наша, българска черта е да се страхуваме силно от хорското мнение и да го поставяме на първо място, дори и пред нашето собствено.

Ние българите притежаваме сякаш задължителни комплекси поне на няколко теми - не ни се иска да ни помислят за грозни, не ни се иска да ни помислят за бедни, не ни се иска да ни помислят за глупави. И тези комплекси грижливо поддържаме поколения наред. Още по-лошо е, че понякога ние самите се мислим за такива - бедни, грозни и глупави и в поведението си ставаме смешни, опровергавайки това. Защо европейците си позволяват да ходят в ежедневието си с дрехи, които са им удобни? Защо ние сме готови да пренебрегнем собственото си удобство заради нечий чужд комфорт? И това са само най-дребните следствия.

Гледаме какво правят другите, за да знаем кое е добро и красиво според тях и ние след това мислим, че е добро и красиво. Не мислим с главите си, не чувстваме със сърцата си, а робуваме на предразсъдъци. Толкова петна в душата ни е написала историята ни. Бедни, роби, предатели, страхливи, пресметливи, продажни ... все лошотия, и все се вижда, сякаш на челата ни. И цялото ни поведение идва уж, за да опровергае това. Демонстрираме сила, но не вярваме в себе си, демонстрираме ум, но не живеем щастливо, демонстрираме богатство, но го няма.

Най-трудно живеем помежду си. Съревноваваме се - от тук до края на света кой ще е по-богат, по-имащ, по-показващ, по-знаещ, по-известен, по-умен, по-пресметлив, по-българин даже?! А все сме си такива, каквито сме.

Мечтая за времето, в което повече хора ще вдигнат глава и ще се осмелят да бъдат себе си. Ще се усмихват, щом се събудят и ще са щастливи - не поради някаква причина, не защото, а просто ще са щастливи. Какво ни пречи да сме оптимисти и да обичаме битието си, какво ни пречи да го променим, да го направим такова, че да се чувстваме добре в кожата си и с хората до нас? Да променим себе си и да си простим, че няма винаги да сме съвършени, но не е нужно. Дали детето обича любимата си плюшена играчка само, когато е здраво зашита или и с дупка от конец, тя пак ще е вълшебна и ще го приспива?

Мечтая за времето, в което ще приемаме различните хора без съжаление и без обида.

Мечтая за времето, в което ще викаме гордо имената си.

Мечтая за времето, в което ще обичаме успелите хора, ще се радваме на богатите и ще се учим от щастливите.

Мечтая за времето, в което колите ще са само средство за придвижване, а не стандарт и цел.

Мечтая за времето, в което ще говорим за себе си, а не за другите и техните недостатъци.

Мечтая за времето, в което ще се обичаме без да има значение дали мъжът е по-висок от жената.

Мечтая за времето, в което без страх ще експериментираме с изкуството.

Мечтая за времето, в което "среден бизнес" ще означава повече от едно работно място и компютър.

Мечтая за времето, в което ще бъдем БЪЛГАРИ, а не просто българи.

Мечтая за времето, в което ще започнем да мечтаем и да гоним мечтите си, защото ние го заслужаваме!