Събуждам се. Поглеждам календара на стената - 21.12.2012 г – ужас! Утро е, а вън е мрачно като предсказанията за този ден. Наистина ли днес ще настъпи краят на света и това ще е последният ден от живота ми? Дали колите ще продължат да се движат, а светофарите – да менят цветовете си след днешния ден? Мамо! Сърцето ми се сви, но трябваше да бързам. Облякох униформата, взех раницата си и тръгнах за училище. И днес валеше, както и вчера. Влязох в класната стая и поздравих съучениците си. Седнах, извадих учебниците си и чух, че всички говорят за днешната дата – 21.12.2012 г. Досадно ми беше слушам, да бях си останала вкъщи! Изненадах се от мислите си. Сложих слушалките и изключих. След часовете се прибрах направо вкъщи и първото нещо, което направих, е да целуна мама. Май отдавна не бях го правила – нали вече съм голяма. Влязох във Facebook. Пълна скука в клюкарката, само дето всичките ми приятели бяха писали: „21.12.2012 – край на света!?” Не исках повече да чета, станах и започнах да си уча по английски. Декемврийският ден бавно отминаваше. Най-късият в годината ли – това беше най-дългият ден в живота ми! Седях до прозореца и гледах как колите продължават да се движат, светофарите – да си сменят така забавно цветовете, както го правеха, когато бях на три. Неусетно зад мене бе застанала мама – усещах успокояващото ù присъствие, дори без да се обърна. Всичко си беше същото. Ново начало ли? Честно казано, имаше. Поне за мене. Този ден ме накара да помисля за много неща: за семейството, за скъпите на сърцето ми хора – разбрах, че не искам да ги загубя. Обещах си бъда повече време с тях. Защото не е нормално да се сещаме за близките хора само при мисълта за смъртта!
© Християна Петрова Всички права запазени