Еднаквост. До болка различна еднаквост. Полова. Няма каква друга да е.
Полудявам ли?
Смея се! Удрям мисловни шамари на сърцето си...
Непоклатим си, нали? А чуваш, уверена съм, чуваш скритото туптене! Долавяш ли го? Аха! И аз така си мисля. Нищо, и това ще мине. Ще се разминаваме мълчаливо, докато наистина започнем да харесваме това - да мълчим. Да, да! Нали знаеш - човек свиква. Просто свиква с мълчанието. А то не е злато в тези случаи. Не е! Пепел, пръст, прах... да... Лудост... Разкриване.
По-силно от хиляди думи. И по-красиво. Но нетърпимо. И ужасяващо. А толкова пъти мислех, предполагах, разбирах, недоумявах и преценях. Риска и цената. Значението и евентуалната загуба. Невъзможността на вероятността да те имам. И безверието на огромната ми нужда. Да. Сега разбираш ли ме, принце от приказките? Твоят мъничък шут вече се умори да жонглира с емоции. Умори се да гълта колебливи ножове и издишвайки пламък от лед да притваря очи, притъпявайки болката. Твоят малък лакей не подбира карети и лордове. Твоят мъничък, малък, нищожен завой не понася бясно хвърчащи коли... и ги гони, изхвърля от себе си. Твоето малко, мъничко нищо. То „е", принце от моите приказки. То „ще е" винаги в нечии сънища. Просто, защото е „то", а без „то-то" не можем.
***
Все рисувам очи. Или техни подобия.
Но какво ли пък значи това?
Сякаш са скрити лъжливи пособия,
с които да видя вълшебен света.
Може би ги отварям, когато не трябва.
И загледана в някой не виждам нощта,
дето всичко във мене обсеби
и превърна във гъста, черна мъгла.
Може би ги затварям, чертаейки слънцето
по платно от красиви, но голи стени
и разказвайки приказка нова на другите
моята, вън, на студа пак пищи.
Тази врява до болка пронизва ми мозъка
и ме кара да вия със глас пресеклив:
„Не, не искам такива очи или техни подобия" -
щом светът е такъв - озлобен и нечист.
© Фани Хорн Всички права запазени