ЕДНО ЗАКЪСНЯЛО ОТВОРЕНО ПИСМО   

 

     Да ме прощаваш, Любов... но не издържам на твоето постоянно присъствие в сънищата. И в мислите. И това как беляза сърцето ми -  не, аз няма да ти го простя. Да ме прощаваш... че те споменавам, че те ругая, че те благославям, че те отричам и проклинам, докато се загнездваш все по-надълбоко  в ума ми.

       Върви по дяволите, Любов! Улови стъпките на събратята си и тичай към ада – към твоя роден дом. Не искам да те имам, ни ти мене да имаш, не ща да се загнездваш така ужасно-нагло във съня ми. Не те обичам! Аз те мразя! Аз те мразя със силата на двеста разярени циклона, отприщили гнева си, разлели го из целия свят, аз те мразя тъй както никой друг не ще да е мразил на тоя неверен свят!! Аз те мразя... тъй силно, тъй пламенно те мразя, тъй безцеремонно и вулканично те мразя, задето така силно те обичам и така нагло си се поместил в моите мисли! Задето толкова глави от собствения си роман за тебе изписах и толкова стихове на теб посветих! Така силно те мразя, Любов, че ако омразата ми  се преродеше в енергията - реките щяха да пресъхнат, светът да стане на пустиня, вулканите и земетръсите да властват... и всички да изпаднат във забвение... заради тебе! И опустошителната сила в мене... заради тебе!!

     Тъй че, да ме прощаваш... не мога, не издържам и писна ми от тебе! И твоето присъствие, загнездило се като змия във мене и пускащо отровата си всеки ден по малко. И уж си тъй далече, а все до мен си близко... и писна ми от тебе и твоето нагло присъствие!!! Отивай си, махай се... вземи си липсата ми по тебе, сълзите... надеждите, болката, вземи и тиксото, с което залепих сърцето си!! И махай се, изчезвай!! Дим да те няма и нека тоя дим разтвори атомите си във въздуха, който не дишам!! Да ме прощаваш, но... толкова много те мразя, толкова пламенно много, задето така зверски силно те обичам!!! 

                                                                      ОТ: ЕДНО БЕЗЦЕРЕМОННО МОМИЧЕ, АЛЕРГИЧНО КЪМ САНТИМЕНТИ