Стоях и те гледах, гледах те, без да мога да ти кажа каквото и да било... толкова много ме болеше, че бях безмълвна. Гледах те и имах чувството, че те виждам за първи път. Нямаше го онзи твой топъл и честен поглед... сякаш беше умряло нещо в теб и беше останала само човешката злоба, която носи всеки един човек дълбоко в себе си. За мен ти беше слънцето в деня и мъглата в нощта, не можех и ден да живея без теб, но ми се наложи да изгубя най-голямата си любов... моята друга половина... ти бе смисълът да се събуждам и да ставам сутрин, защото знаех, че ме очаква поредната доза любов... толкова силно те обичах, че бях готова да обърна ако трябва света заради теб, а ТИ... а ТИ... ти постъпи така несправедливо... В един момент ти ми казваше колко много ме обичаш и ми се молеше да не те оставя, защото те беше страх... А защо те беше страх? Може би защото не искаше да те лъжа по същия подъл начин, както ме лъжеше ти... ти бе огънят, ти бе водата, ти бе залезът, ти бе зората, а сега какво си... и аз не знам дори... не искам и да разбирам, но помни... Ще ме помниш цял живот, защото така е отредено...