Най-голямата болка, е когато загубиш човек

                                                                                           който си обичал, на който си държал,

                                                                                           който те е разбирал и поткрепял,

                                                                                           но точно когато ти трябва най-много,

                                                                                           той просто умира пред очите ти...         

 Обичах те, предадох те и те намразих... Обичах те, предадох те и те забравих... Обичах те и страдах, плаках и крещях... Обичах те и съжалявах, обичах те и те обичам, обичах те и те изгубих!

Година след година, до теб, зад теб и с теб... Но вече не те усещам, не те чувам... Не викаш ли вече, не молиш ли за помощ, предаде ли се вече?... Загуби ли борбата, загуби ли живота си, загуби ли себе си?

Дойдох при теб, след толкова много време, дойдох за прошката ти, дойдох да те прегърна и целуна както преди, както преди години, но ти не дишаше...

Закъснях ли, любов моя, загубих ли те завинаги, за да се сбогуваме ли дойдох...?! Отвори очи, усмихни се, говори ми... Отвори очи, отвори ги заради мен... Отвори очи...

Целунах те, а ти не дишаше... Дори ти попях нашата песен... Помниш ли я...?! Заплаках и за малко да се удавя в сълзите си, но ти не дишаше... Ти вече не дишаше...

Закъснях ли, любов моя, загубих ли те завинаги, за да се сбогуваме ли дойдох...?! А ужким накрая доброто побеждава, но не и в реалността, не и в живота, не и в твоя живот. В него спечелиха те - твоите "приятели" и вашият прах, вашите спринцовки и фалшиви усмивки...

Сега, те бяха някъде там... на улицата... щастливи и надрусани, а ти не дишаше!!!

Закъснях ли, любов моя, загубих ли те завинаги, за да се сбогуваме ли дойдох...?!

Плача, любов моя, плача за теб, плача за себе си, плача за живота. Плача, както плачеше ти, когато осъзна, че губиш себе си, че животът се изплъзва от ръцете ти и не можеш да го спреш, когато разбра, че смъртта е тук за теб, че скоро ще те те вземе с нея. А аз не разбирах, любов моя, бършех сълзите ти, но не знаех за какво ги проливаш, не разбирах, че си отиваш, не разбирах, че те губя... И сега, когато го разбрах, теб те нямаше, ти не дишаше...

Да викам ли, любов моя, да мразя ли живота, да проклинам ли съдбата...? Да плача вече не ми стига, започнах да се смея, истеричен и зловещ смях... Смея се на себе си, защото не мога да се мразя. Смеех се и плаках, виках и шептях... Полудявам ли, любов моя?! Да умра ли с теб или да живея, заради теб... Полудявам ли?

А ти, животе, справедлив ми бил, благосклонен и милостив... Защо тогава го напусна, защо му даде толкова малко време? Та той дори още не знаеше как да те живее, та той дори не беше те оценил! Не беше ли заслужил, не помогна ли на толкова много хора, не обичаше ли дори тези, които го мразеха, не заслепяваше ли с усмивката си дори слънцето?! Завидя ли му, животе, затова ли му отне всичко, затова ли той не дишаше...?! Мразя те, животе, мразя теб и твоите подли номера, мразя теб и тази проклета съдба...

А ти, любов моя, не дишаш... Аз плача, а ти не дишаш... Викам те, но ти мълчиш... Почивай си, любов моя, ти страда много... Почивай си... Ще те завия, не искам да ти бъде студено, ще се гушна до теб, ще те целуна... Не се страхувай, не бой се... Тук съм, до теб... Почивай си!...

Полудявам ли, любов моя, луда ли съм... Викаш ли ме? Идвам, любов моя, изчакай ме... Изчакай само да намеря вода... Тези проклети хапчета са толкова много, че трудно бих ги преглътнала така... Идвам, любов моя... Идвам...