Амортизация
Първо обедняваме духовно. После материално.
Така ми се струва. Колкото по-бедни ставаме в себе си, толкова по-богати се оказват онези, обладаващи нашата духовност. Малкото, което имаме, е нещо, което те не могат да присвоят никога. Но то е важно. Все пак сме хора. И те изстискват лимона на изцедената жизненост, последното, стремежа към живот, за да ни отнемат правото да бъдем достойни.
Защото техният живот е праведен – в собствената им метрична парична система. Те няма какво да дадат, но могат много да отнемат.
Волята. Гръбнака. И парите. Най-вече – тях.
Нали за тях работим. Нали за тях се вдигат въстания. Нали пенсионерите непрекъснато се оплакват за това – че нямат пари.
А дали?
И пенсионерите, и инвалидите, и работещите – те живеят за достойнство. За пари – не, за радост искат да живеят. Младите мечтаят да отгледат семейства, деца. Възрастните – да се порадват на внуци. Престарелите желаят достойни старини. Звучи простичко. Елементарно. Битово. Това не са пари.
Не са мангизи.
Не е далавера.
Това е стремеж към спокойствие, което достойният, работният живот очаква.
Тази простичка философия напълно отсъства от умовете на нашите политици, особено тези, които идат от далече, толкова отдалече, че не знаят защо България се стопява. И така стопена, те я харесват обилно: колкото по-малко достоен народ остава, толкова повече има за харчене: превърнеш ли го в скот, народът трябва да се отглежда.
Нали някой трябва да се грижи за добитъка?
Европейският съюз доказа неспособността си да ръководи. Но пък умее да регламентира. За него няма значение как хората в Съюза живеят, а как държавите изчисляват брутния си вътрешен продукт спрямо общия размер на държавния дълг. Прекрасно до безумие. И е изключително важно какви дрехи трябва да носят фризьорките например и как финансовите инструменти като деривати и опции влияят върху общата законодателна рамка на фундаменталните капиталови пазари.
Дълбоката икономика (?), иновативните технологии, репродуктивните кръгови решения и смарт хъбовете позволяват на повечето българи на свържат двата края - от пенсия до пенсия, от аванс до заплата. Така е в Одата на радостта – химна на несъществуващата, но щедра откъм благословии радост европейска. Те продуцират иновации на щедростта от богатото си слабоумие, ние – ръкопляскаме и чакаме мангизи, за да ги окрадем.
Бетер и баш като главния ни прокурор, българският, единственият ни – битовата му престъпност е по-битова от организираната, а последната, тя няма нищо общо с корупцията, защото самата се оказва жертва на лошото законодателство. А то разкрива изначално слабоумен избор на народа, некадърно народно представителство, калпав парламент. Тогава защо изобщо да се борим с корупцията, щом народът, този властелин на суверенитета, не повелява да се занимаваме с друго, освен с дела срещу него самия? В крайна сметка една открадната кокошка за кокошкаря е повече, отколкото сто милиона лева, присвоени от бюджета – за народа. Бюджетът, държавният, общинският: той няма воля. Лице. Характер. Кокошарник изглежда. Сапунен мехур е. Който го боцне, пука се и трябва много справедливост да се разбере защо, от кого, кога и как е боцнат. И защо е празен.
А справедливост няма. Така че – който боцне, евала, ашколсун и прочее, брачет. Боцкайте, преди мехурът да се надуе от въздуха на своето несъвършенство. Какво е КТБ? Както е ДП? Нищо. Мехури в сапунисаната уста на слънчево дете, мечтаещо за щастие – което отлита от него с отнетите милиарди от КТБ, усвоени от ДП. Едното уж било е банка, другото уж е 10. Въпрос на прочит, на тефтерче и на юридически отсъствия. Дъвка за деца. И за лаици.
И кое е наужким – правосъдието или действителността?
Защо, питам се понякога, винаги се говори и пише за Прокуратурата на Република България? Нима имаме друга тъдява – прокуратура? Тя не се пише с главна буква, тя се мисли с главна буква. Не съм чувал в България да се уточнява пред медиите, че Министерският съвет е на Република България, защото ще е тавтология, опасявам се: има ли друго правителство в Република България освен българското? Има ли друга прокуратура, освен българската? Или за Върховния административен съд... и така нататък. Допускам, че в България няма и друг парламент, освен българският. Надявам се, че всичките държавните органи са все български. И като им даваме званието български, това признание ли е или упрек? На Републиката.
Която системно и принципно отсъства.
Държавата се оказа сложно нещо, откакто разбрахме, че я имаме. Донякъде, разбира се: 1300 години са малко време историята да подреди мислите си. Тя обаче, държавата, обикновено се стреми да възвиси себе си над суверена – това е от Древния Рим дошло, може би, има го и днес. Ала има ли държава без народ? Цивилизацията познава народи бездържавни, но държави, устремени към отнемането на народа си, не съм чувал да има. Освен тези, живеещи днес от войни, чрез която пряко или непряко създадават унищожение: не своето. Като САЩ например. Русия. Китай. Чупливото, но стройно преимущество на алчността – да притежаваш, без да го своиш; да обичан бъдеш, без да си такъв. Човекът, като някои други мимолетни животни преди него, нищо не е дал, само е отнемал: вероятно затова си е създал илюзии чрез религиите, да оправдае господството на своята хищна слабост. Динозаврите са били доста по-скромни.
Тъкмо Рим е доказал, че това превъзходство е трайно невъзможно. Иде моментът на пречупване – нито единна религия, нито сакралната общност към вандална кражба на доброто, както в България днес се възприема властта, не е в състояние да овладее естествените процеси на остойностяване на справедливостта такава, каквато тя не може иначе да съществува.
Свободна.
Достойна.
Да го повторя ли пак? Къде в баланса на живота стои справедливостта? Актив или пасив е? Вземане или задължение?
Демокрацията – този хилядолетен стожер на духовната везна, какво е днес: актив или пасив е в баланса на паричното човечество? Не е ли напълно амортизирана?
Няма смисъл да живееш достойно в недостоен свят. И да постъпваш честно – във времена на безчестие. Или се отказваш от своя живот, или той ще ти отнеме любовта към него, за да докаже твоето несъвършенство.
Законодателно, ако се наложи. Или съдебно. Щом трябва.
Нали някой трябва да се грижи за добитъка? Да го сръга.
А кой?
© Владимир Георгиев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря, Стойчо Станев. Весели празници!
-
Когато узурпаторите оправдават поведението си, те се представят за демократични добряци и либерални светила по пътеката на задкулисните си цели. И всичко това е скрито зад фасада от добри намерения на добри хора, за добруване на останалите.
Поздравления за написаното от теб, Владимир! -
Благодаря, Таня.
-
Поздравления за написаното!
-
Благодаря, Дон Бъч-Странски. Благодаря и за несъгласията - те водят до общност, към идея, когато основното е ясно. А като че ли за много хора не е ясно. За делата по ЗОДОВ - поздравления!
-
Изключителен текст! И мисъл, и начин на изразяване. Имам съвсем минимални несъгласия с две-три изречения, но това няма никакво значение. Много са достойнствата на този текст. Може би най-важно, има фундаментални въпроси, по които трябва да се говори. На разбираем, човешки език. Ние твърде дълго си мълчахме. "Който мълчи, съгласява се, защото е могъл и е бил длъжен да говори" - отново завет на старите римляни. Но не го следваме.
Относно собственика на онова тефтерче (Ф.З.) - познавах го лично, някога делях стаичка в общежитието с него. Не беше лош човек. Последно го видях преди 15 години на концерт на "Айрън Мейдън" - пак не беше лош човек. И после...
Относно прокуратурата ни - ще трябва да седна за отделен разказ, че да го опиша. И ще го направя. И ще продължавам да им се опъвам. Идния петък имам дело по ЗОДОВ срещу тях - дребни битки на малки хора, които уморяват и състаряват. Може би нищо не изморява така, както липсата на гласност, солидарност и вяра. Но напук ще продължим. -
Благодаря, Ивита, Пепи.
-
Закон и справедливост. Законът е да защитава справедливостта. Справедливостта не е отмъщение, а основа на закона за прилагането й. За съжаление не винаги вървят заедно. Зависи прилагащите го от какви мотиви се ръководят и каква е целта и възможностите за постигането им.
Колкото за духовното обед/и/няване - обществен проблем, който зависи в голяма степен от културните закони и норми.
За пример: много високият процент държавни средства, които се отделят в някои азиатски страни и които в последните години успешно се налагат в цял свят в най-масовите жанрове като музика и танцувални и дори наложиха и нови. А старата Европа на стари лаври лежи докато прииждащият ислям я брули като слива за ракия. -
Ето това ми напълни душата!
Има всичко, което исках да прочета!
Интелигентно, обосновано, истинско!
Браво, Владо! -
Благодаря, Петре, ИнаКалина, Силве, Безжичен, SMooth, Petar stoyanov.
-
'' Нали някой трябва да се грижи за добитъка . Да го сръга. А кой...''
ами пак оня с остена...
Хареса ми есето -
Мисля, че самото достигане до въпроса: "Къде в баланса на живота стои справедливостта?" е падение, само по себе си.
Хубави думи, смислени редове... но, ги четем ние, а тези, от които зависи ръководенето/регламентирането не се занимават с такива битовизми, те градят "бъдеще", чие обаче, не е ясно... -
Браво! Ето такива сериозни, премислени и обосновани есета искам да чета.
И още, всички, които понякога пишем есета, трябва да се поучим от това твое есе. А за същността му е безпределно ясно, затова не го коментирам. Жалко само, че разрешаваме на хора с твърде ниско ниво да ни управляват. -
"Европейският съюз доказа неспособността си да ръководи. Но пък умее да регламентира. За него няма значение как хората в Съюза живеят, а как държавите изчисляват брутния си вътрешен продукт спрямо общия размер на държавния дълг. Прекрасно до безумие. "
Много силно есе! Почитания! -
"Къде в баланса на живота стои справедливостта?" - в резултата, който няма да доживеем; Няма справедливост, има баланс. При теб винаги ми е интересно.
-
А те четат ли есета? Тези, които водят добитъка. Преди време видях един такъв в квартална кръчма, викаше: “Пак сме ние!” Те са. Аз пък първо се отвратих, а после поисках да му размажа главата в радиатора, както Иван Иванов размаза главата на Васил Михайлов в “Маргарит и Маргарита.” После се огледах, и видях дъщеря ми, която беше още малка, и както казваше Буковски: “Имаше нужда от нови обувки, а и от любовта ми.” И си хванах пътя - покрай още 3 милиона, които статистически ги намалят наполовина за през хората. Истината е, че нашето поколение се провали. А имахме достатъчно калашници и кураж…
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
