АНАТОМИЯ НА МЪЛЧАНИЕТО
Подозрението, че езикът не казва точно онова, което казва, не е мое откритие. Отдавна е известно, че съществуват много други неща в света, които говорят и не са в езика. Опитът ни е подсказал, че има различни начини на говорене, както и разнообразни форми на мълчание. Човек живее в един постоянен диалог със себе си и света. В повечето случаи разговорите ни се движат в периферията на нашата същност, а там се намират примирението, лицемерието и маската - все атрибути на едно малко или много рафинирано Его. Дълбочината на съзнанието, чистото и вътрешно търсене на истината са на светлинни години разстояние от изказаните думи. Понякога е достатъчно да останем за малко сами, да се спуснем по отвесната линия на мълчанието, за да усетим, че във вътрешната ни дълбочина се намира нещо твърде различно от това, което казваме. Колкото повече се спускаме надолу, толкова повече приближаваме до един много опасен район, където не само думите са преобърнати, но съществува реалната заплаха да срутим отношенията си със събеседника. Придържането към едно високо равнище на откровеност е работа рискована и не печели приятели. Откровеността е като прекалено силната светлина - не може да се понася дълго.
Може би точно тогава идва на помощ културата на мълчанието. Всяко човешко поведение носи в себе си зародиша на определена култура. Съществува дори култура на самоубийството. Всички знаем, че японците имат такава. Но да се върнем към мълчанието. Младите римляни и гърци са били учени да пазят мълчание по най-различни начини, в зависимост от хората, с които е трябвало да общуват. Тогава мълчанието е било специфична форма за влизане в отношение с другите. Известен френски интелектуалец описва първата си среща с режисьора Даниел Шмид по следния начин: "Не зная защо, но след няколко минути открихме, че ние всъщност няма какво да си кажем. Бяхме заедно от три следобед до полунощ, пихме, вечеряхме. Не мисля, че приказвахме и двайсет минути през всичките тези десет часа. Тогава започна едно дълготрайно приятелство. За пръв път едно приятелство започна за мен с напълно мълчаливо поведение."
В някакъв смисъл разговорът свежда и най-възвишените неща до определен размер, привежда ги под най-банален общ знаменател. В откритото море на баналното е пълно с хиляди пътешественици, които неуморно размахват гребла без да помръднат от мястото си. С декоративен, изпълнен с патос език те постоянно градят тези истории на нищото, които издъхват и умират дълго преди края на разговора. Понякога се използват величествени словесни конструкции, за да се разкаже една обикновена човешка низост, дребнава интрига или най-обикновена квартална клюка. Впрочем забелязал съм, че баналното е винаги тържествено.
Разминаването между говорещ и слушащ убива разговора още в утробата му. Превръща го в монолог. Желанието ни да бъдем главно действащо лице на сцената на диалога, претенциите ни за наблюдателност и безпристрастност така замъгляват съзнанието ни, че дори не забелязваме как отдавна сме останали сами. И така се ражда изкуственият и несръчен театър на общуването, в който никой никого не слуша, и всеки говори сякаш на себе си. Изглежда са необходими тези острови на мълчанието. Чрез тях най-малкото ще усетим дали не сме останали вече сами. Ако изказаното е претрупано със страшно много неща, повече от които без връзка с човека отсреща, ние сме срутили всички мостове със събеседника. Мълчанието заема неочаквани места и форми в общуването, прави отношенията изтънчени и ненатрапчиви. За да доловим движението на светлините и сенките през клоните на дърветата, понякога е достатъчен един съучастнически поглед. Духовното родство, любовта често нямат еквивалент в езика. Съществуват човешки състояния, които изглежда завинаги ще си останат извън словата. Мълчанието ни пречиства от озлочестените думи на ежедневието, помага ни да усетим с по-голяма сила какво значим един за друг. Понякога отговорите идват от самото мълчание.
Спомням си разговора, който водих преди години с висш православен духовник. Изразих скептицизъм към библейските наставления, касаещи властта. Същият проблем е тълкуван и в "Първото послание на Петър". Не бях съгласен, че трябва да се отнасяме с уважение и почит към всички управници и не приемах, че те са служители, назначени от Бога за поддържане реда в обществото. "Моето свободно и съкровено мислене - казах разпалено - ме възпира да изпитвам почит и уважение към люде, които ми изглеждат като злодеи. В този смисъл би трябвало да изпитвам почит и уважение към Сталин и Хитлер, ако съдбата ми е отредила да бъда техен съвременник.” Човекът, който стоеше зад писалището си, ме превъзхождаше по знания и житейски опит. „Вижте - каза той - когато страдаме несправедливо ние печелим Божието одобрение. Бог се радва, когато види, че отдаваме най-голямо значение на отношенията си с Него отколкото с..." Последва дълго мълчание, после излязохме навън. Когато пресичахме двора отново поднових разговора: "Значи... излиза, че няма никакво достойнство в това да почитаме и уважаваме злодея... Аз искам да уважавам, почитам и обичам по един свободен и съкровен за мене начин..." Човекът се спря, помълча така още известно време, после каза: "Как успявате да кажете толкоз пъти думата свобода?... Вижте, има неща, които не са в езика, а в сърцето...”
Разговорът не беше достатъчно категоричен. "Е, добре - казах - това значи, че думите подхвърлени на човешките домогвания, могат да ни отдалечат от вечните истини. Всичко трябва да дойде отвътре, т.е. всеки да приема нравствените предписания със сърцето си. И да действа с цялата си душа, а не по принуда. Защото другото е театър..."Събеседникът ми не отговори. Стоеше до вратата полуусмихнат с някакъв почти недоловим съучастнически поглед. Нямаше нужда от повече думи. Това ми беше достатъчно. Можех само да отвърна на погледа му.
Петър АНГЕЛОВ - ДАРЕВ
© Петър Ангелов - ДАРЕВ Всички права запазени