Всичко в теб се спарва, а жегата и болката разяждат мозъка ти и го превръщат в бледа сивобяла каша. И ти немееш. Просто нищо не можеш да кажеш. И халюцинираш, и доизмисляш, за да се тормозиш все повече и повече, за да го набиваш в главата си и то да продължава да се блъска в мозъчната ти кора, да покачва температурата на тялото ти и да те кара да се въртиш в смъртнобелите болнични туберкулозни чаршафи. И ти си го втълпяваш. Втълпяваш си го. Да. Определено няма какво да правиш там. Тази реалност не е за теб. Върни се назад. Регресирай. Нали винаги си го желал. Копнял си го. И именно защото си го желал тази музика се въртеше редовно из мислите ти и е задвижвала „ролките" на мрачния ти „Уинамп". Новият свят не е за теб. Прекалено си фрагментарен за него. Дори си елементарен. Къде изобщо си мислиш, че се вреш? Ти нямаш място там. Трябва да регресираш. Но не можеш. Ти си вече безвъзвратно изчезнал и всяка стъпка ти е чужда. Всяко движение, независимо дали назад или напред, ти е чуждо. Твоет ...