20.07.2007 г., 13:33 ч.

Апокрифия II 

  Есета
937 0 0
6 мин за четене

1 И дойде светията в сърцето, а от сърцето право при Низвергнатия, та да му иска прошка. За убийството, но най-вече за смъртната мисъл. Тя хапеше ту червата му, ту гръкляна. Ала времената знаят, че няма светия, който да иде за прошка без хладно острие в пазвата или топла отрова под езика.

2 “Убих Те, Ти жив остана; зачеркнах Те, изгря; поисках да Те забравя, изрови ми душата. Затуй дошъл съм, думата да си речеш и всичко да свърши.”

3 “Надиплил си мъка, отвърна Низвергнатият, с която дошъл си, не да се разделиш, а да се хубавееш със сладостта й и да се тръшкаш в аромата й. Кажи, кога я искаш моята дума? Сега или след като сториш онова, за което си дошъл? Защото без моята дума от тука няма да си идеш.”

4 Светията себе си помисли, но колко един светия умее да се мисли; прашинката е скала в сравнение с туй свято мислене. И видя се чист, и се оправда. Забрави за думата на Низвергнатия и начена, за което бе дошъл. Първо, изчегърка мощите си, та да проличи истинността им, после ги замеси с любовите си, дето тачеха и свинските говна, а накрая поиска права над половината си сърце. Така било по закон и по божия воля.

5 Низвергнатият слуша и гледа. Бич и досада е гледката и думата на светиите. Животът се вгорчава, а смъртта побягва; себе си да спаси, спасение за тебе не оставя.

6 “Давам ти цялото сърце, рече Низвергнатият, по закон и по добра воля.”

7 Светията светна! Виждали ли сте как унилото светва? Сенките пръскат искри, а кухините най-бледи танцуват. “Честно е така, справедливост се отскубна от устната на светията, Ти владял си достатъчно, време е везната да се люшне в другата посока”.

8 “Владеех мястото, в което ти ме заточи. Помниш ли, когато избра да бъдеш себе си, а не мен; забрави ли, когато поиска съгласието ми за това, а аз ти го дадох. Цялото. По закон и добра воля.”

9 “Лъжеш, ревна светията, лъжеш! Аз исках заедно, Ти отказа; аз привлякох, Ти ме отблъсна; не съм виновен за заточението Ти.”

10 “Да, ти поиска да бъдем заедно не друго, а теб самия; да, привлече ме и падна, за да ми се покажеш блъснат; вина нямаш, но сега си тука.”

11 “Не, не, не, изкрещя се светията, Ти стори цялото зло! Рече ми оная притча; притчата за отломъченият-камък с хилядата ръба, който така и не спирал да пътува.”

12 “Имало е камък, започна Низвергнатият, камък-отломка, дето попаднел, измъквал се, който хванел, изтървал го. От планината се търкулвал, от долината се издигал, имало ли равна местност, от ръб на ръб подскачал и пространствата за нищо не зачитал. Втурнали се добряците да уловят камъка, а децата им викнали: “Що сте Го подгонили със зейнали шепи, окраде ли ви, или жениците ви на песен превърна?

13 Добряците отрекли. Такива са те, отричат и все едно са потвърдили. “Ловим Го, не за смърт, а за да Го пуснем.”

14 “Ох, че дечурлига, присмели им се децата. Като Го пуснете пак ли ще Го ловите, та да Го пуснете.” Смръщили се добряците, те така близост постигат. “Искаме ръбовете Му да изгладим, че да се търкаля и издига по-добре и с повече сила.” Спукали се стомахчетата на децата от смях.

15 Завардили добряците камъка-отломка насред едно поле. Той насам, и те насам; Той натам, и те натам. Награбили били протривници и гладачници, нарамили били лъскачници и труфила, и ведно скочили върху камъка-отломка.

16 А камъкът намерил изход за своето търкаляне и за своето издигане. Скочил право в сърцата на добряците. Объркали се те, един глътнал протривницата си, друг налапал гладачницата си, трети се лъснал, четвърти натруфил. А камъкът-отломка скачал от един добряк в друг, от сърцето в ума, от ума в червата, а оттам право в устата.”

17 Светият се схлупи и уни. Низвергнатият го бутна по главата и рече: “Ето я моята дума, отивам си. Светът ти, отново оставям.”

18 Светият се сгърчи и изчерня. “Що за светлина ще съм аз, ако не бъде мисионер. А що за мисионер ще бъда, ако знам, че нейде има блудна овца, която не съм донадил в стадото? Светът си не искам. Искам твоя свят. Сърцето си нивга не съм щял, твоят подскок гоня, за ръбовете Ти мечтая. Дай, ако не щеш сам да си взема.”

19 Низвергнатият се смя като дете. Колко точно се смя, не знам. Ден или година, една нощ или цяла вечност? Но накрая стана и остави светията сам. А светията рида и се скуба, моли се и проклина, проповядва и мъченик бе, колко време, не знам. Час ли и цял пъклен век?

20 Да отлъчиш е човешко; да се лъжеш, че не си отлъчил, е добротата – грехът непростим.

21 Да си петимен да поглътваш е страст, която да отметне и най-ситното не умее; да показваш празна паст е да криеш търбуха си.

22 Не величай братството и единството, само разцепеното ще разкриеш;

23 Обещай на другаря си смърт и отчуждение, така ще си му дал всичко, от което се нуждае;

24 Низвергнатият по химена се търкулва, търкулва се и издига; ни следа оставя, ни помен. Такива са Неговите ръбове, само истинското чувство Ги понася.

© Едуард Кехецикян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??