Апология

Платоновият диалог „Апология” представя защитата на Сократ в съда спрямо нападките на атинските граждани: Анит, Милет и Ликон. Главното обвинение е повдигнато от Анит, който твърди, че Сократ е разучил всичко, както на небето така и на земята, и също така учи как грешните твърдения да бъдат представени като истински. Другото обвинение е повдигнато от Милет, според когото Сократ развращава младежта на Атина и въздига нови божества. Според тези твърдения излиза, че Сократ е един умел софист и богохулник. Това е една твърде различна представа за него, която няма нищо общо с действителността.

 Сократ е философ, чийто постижения, независимо дали са философски или нравствени, са достойни да се използват като урок от всеки, поставил си за цел да се усъвършенства в духовен план. Той е личност, която не оставя никой безпристрастен към него самия и повдигнатата тема. По време на своя буден живот, упорито търси доброто и истината, но това го довежда до конфликти с някои негови съграждани от една страна, а от друга си спечелва ревностни привърженици, сред които е и Платон. Противниците му в диалога „Апология” рязко контрастират с него, те са хора, лишени от духовни идеали, изпълнени са с ненавист към така упорития философ, който ги лишава от илюзиите им. Не подчиняват делата си на разума, а използват клевети и красиви речи, чрез които се опитват да настроят гражданите атиняни срещу Сократ, осъзнаващ това тяхно преимущество.

Въпреки трудното положение, в което се намира, той нито и за миг не се поколебава да използва друго средство, освен своя разум. За разлика от другите подсъдими, преди него, той не използва семейството си като средство, чрез което да премахне наказанието което му е отредено. Сократ говори умело, поради това, че построява мислите си логически, всяка мисъл е свързана с останалите и това, което се твърди в нея, бива доказано единствено чрез факти. Сам той отказва да говори подобно на оратор (нещо, което би му помогнало да спечели част от съда на своя страна), а се насочва към това да говори простичко, но преди всичко да казва истината. Обвиненията, че има познание за небесните явления и че учи хората срещу възнаграждение, са измислици на неговите обвинители. Той разяснява в отговор на това, че неговата мъдрост не е нито голяма, нито малка и е свързана преди всичко с човека. Той осъзнава своята мъдрост, след като използва изследователски подход спрямо пророчеството на Делфийския оракул, което гласи, че най-мъдър от всички гърци е той. Осъмнем започва да се опитва да разбере дали това е наистина вярно. Затова той отива при един от държавните мъже, за да сравни своята мъдрост с неговата. Но разбирайки, че събеседникът му греши, се опитва да посочи грешката му, с което си спечелва неговата омраза. Сократ разбира, че е по-добър от двамата, защото никой от тях не знае нищо добро, но поради това, че другият си въобразява, че знае много, а той (Сократ) не мисли че знае, както е в действителност. Тоест този, който осъзнава невежеството си, е по-добър от този, който не го осъзнава. След това, продължавайки изследването си и при поетите и занаятчиите, се сблъсква със същия проблем и предизвиква тяхната омраза. Поетите творят чрез вродената си дарба, но не осъзнават какво всъщност правят. Занаятчиите от своя страна владеят определена техника, но си мислят, че са вещи във всичко. За Сократ е по-важен божественият въпрос. Той предпочита да остане такъв, какъвто е, и да няма познанието им, защото ще се сдобие и с невежеството им. Основната цел на философа е да разбира, поради това не се занимава нито с домашни, нито с държавни дела, а служи на бога, за да преодолее всеобщото невежество. Обвинението на Милет за сократовото развращение на младежта е напълно безпочвено и поради това бързо оборено чрез въпроси. Сократ пита Милет кой прави по-добри младежите и получава отговор, че всички ги правят по-добри, само той не. В следващото си обвинение Милет твърди, че Сократ е безбожник, но е оборен чрез твърдението, че ако вярваш в  съществуването на човешки неща, то вярваш по необходимост и в хора, ако вярваш в демони, то трябва да вярваш и в богове. Заради всички тези пародоксални обвинения, Сократ остава с впечатлението, че няма повод да го обвиняват. Той разчита на справедливостта и предпочита да умре, пред това да живее в страх и позор. Независимо какво ще се случи, ще продължи да се занимава с философия и да изследва себе си и останалите. Сократ мисли по неконвенционален начин. Не го е страх от смъртта, според него е укорно да мислиш, че знаеш това, което не знаеш. Да се грижиш повече за  богатството си, отколкото за разума и истината,  да се грижиш повече за тялото, отколкото за душата, е еднакво срамно. Важно е не да подтискаш другите, а да се опитваш да бъдеш добър. Смъртта за Сократ не е страшна и е по-достойна от затвора и изгнанието. Тя е или вечен сън, или преселване в отвъдното, където може да продължиш философските си изследвания.  Самият той казва, че случилото се с него не може да бъде оценено като добро или зло от човека, а единствено бога може би знае.