Скоро чух нещо, което ме провокира да поразсъждавам по този въпрос. Две жени си говорят – едната бременна, другата с дете. От приказка на приказка и се стигна до избор на име за новия човек. Жената с детенцето съвсем уверено и с известна доза презрение зададе отговор на бъдещата майка: „Ти пък да не сложиш някакво традиционно българско име?” Не чух много добре последвалото изказване, но беше нещо от рода: „Ааамиии, неее...” – тихо, но с доста уверен тон... Не зная какви бяха съображенията за тези думи, но се замислих за имената. Имената, които избираме на децата си. И наистина ли НИЕ ги избираме? Все още е жива и традицията да се кръщават деца на баби и дядовци.
Винаги съм си мислела, че това е някакъв начин за уреждане на наследство. И не съм привърженик на този вариант. Не съм на мнение, че уважението се показва така. Например, ако се роди момче, традицията повелява да е на мъжкия татко (свекъра); неговото име, например, е Васил. И трябва детето да е като него. В някои среди се говор ...