Стоях там, в тъмнината, и чувах гласа й... Всяка дума, всеки звук преминаваше през мен и аз чувствах болката, с всяка нова дума тя се забиваше все по-дълбоко навътре в сърцето ми. Сякаш някой забиваше игла след игла в него, но колкото по- тънка  и нежна беше, тя се забиваше по-дълбоко, болката беше по-силна и не отшумяваше. Стоеше си там вътре и дори времето нямаше да заличи тази болка, тези рани.
    Сълзите се стичаха по нежното й бяло лице. Усмивката стояла до скоро върху лицето й, вече я нямаше, беше си тръгнала безвъзвратно, както и радостта беше напуснала невинната й душа. Мъката беше покорила сърцето й и всяка мисъл, която я навеждаше към отминалото време, я нараняваше още повече. Тя  не беше заслужила с нищо болката, която изпитваше. Тя беше дала всичко от себе си, цялата си любов и нежност за него, но той се беше подиграл с чувствата й. Правеше ли се, че не забелязва усилията, които тя полагаше, за да спечели люобовта му или самият той не позволяваше тя да покори мислите и сърцето му?! Тя ронеше сълза след сълза само за него, цялото й сърце копнееше само за неговите ласки, за неговите целувки, но той така и не го разбра...
    Тя го беше чакала твърде дълго, беше се надявала, че в един миг той ще разбере направеното от нея и ще осъзнае, че никоя друга не заслужава него и любовта му.
    И ето - удари полунощ и аз още седях в тъмнината с болката, думите, неразбраните чувства, разбитата любов... докато в едим момент не осъзнах, че това бях самата аз! Изморена от толкова чакане, толкова много надежди... от цялото това бреме, но ето... аз вече бях свободна, политах към светлината, към небесата,  към мястото, на което няма да има повече болка, нея вече я нямаше, тя беше останала там, долу, заедно с него - живота ми...
  Защото той беше моят живот, без него аз съм нищо...