Страхувам се до последната въздишка, която си поема денят и съм объркана с първия нощен полъх на самота. Прикривам усмивката си, защото така съм била изглеждала по-загадъчна, а всъщност искам да направя грозна гримаса и всички да разберат, че това, което разяжда волята ми, е безсилието ми да открия пътя към себе си. Стоя, сякаш непреклонна към жестокостта на тези, които ме заобикалят, а в действителност приличам на онзи светофар, който е на улицата отсреща и всеки подминава, без да се съобразява как свети. Какво значение има за всички тези хора дали е червено или зелено!? Те просто преминават. Може би не се интересуват от това какво става със тях или предпочитат да прекосят кръстовището на ежедневието си тихичко, за да не разберат другите, че и те са светофари, които стоят там някъде на тяхната си улица и светят, без да са нужни на трафика. Всичко бърза, сърцето ми, колите, дори съдбата ми бърза! Но накъде се е запътила? С това темпо как да се насладя на моментите, когато може да остан ...