Стоя с ужасно глупава усмивка на лицето и така в продължение на вече няколко часа. За пръв път от ужасно много време чувствам как сърцето ми тупти в по-щастлив ритъм от обикновено.

Тъгата, която бе обладала цялото ми същество, както буреносните облаци хвърлят сянката си върху оживения град и го превръщат в мъртвило, сега бавно се оттегляше. Дълбоко в себе си усещах, че нещата не са толкова трудни и невъзможни, колкото ми се струва доскоро.

Мрачното настроение, изблиците на гняв, среднощните спонтанни сълзи... Всичко това за миг се заличи от паметта ми и от свадлива  намръщена тийнейджерка се превърнах в усмихнато приветливо момиче.

На какво се дължи тази промяна? Много простичко - на едно телефонно обаждане. Непознат номер се изписа на дисплея, но аз веднага познах цифрите. Беше той - моят BFF (Best Friend Forever) или казано иначе, най-добър приятел. Моята сродна душа! Единственият, който ме виждаше такава, каквато съм. Без маски, без преструвки и излишни изпълнения. Приемаше ме с всичките ми недостатъци, напътстваше ме и бе до мен във всеки един момент, в който имах нужда от него. А дори и да нямах. Знаех, че някъде там, независимо къде е, той е до мен, за да протегне ръка, когато не мога да се изправя, за да ме прегърне, когато имам нужда от утеха и да избърше сълзите ми нежно с усмивка, когато съм нещастна. Такава силна привързаност и любов често могат да бъдат сбъркани с нещо друго. Там бе и нашата грешка. Оплетохме се в собствените си чувства и опетнявайки това истинско приятелство с пошлостта на плътта и страстта, ние разрушихме любовта си.

Дълго време и двамата бродим изгубени. Търсещи утеха в паразитните неща, рушихме себе си и чувствата, защото не знаехме какво да сторим. Един без друг ние сме непълноценни, но и прекалено страхливи да си признаем грешките. Една неправилна стъпка, един глупав избор може да убие всичко, градено с много усилия.

Бавно се учех да живея без него. В сивото ежедневие апатията бе взела връх и моето съществуване се бе превърнало в прост навик. До този ден. Звън на телефон. Изненада. Разговор. Усмивки. Забравен глас. Смях. Обещание за среща. Нима нещата можеха да се оправят? Нима невинните грешки на младостта не бяха пагубни? Нима молитвите му бяха чути? Любовта има много измерения, а него го обичах до болка, до отчаяние и този път нямаше да оставя нещата така. Нямаше да допусна отново същите нелепости да ни объркат. Нямаше да позволя сродната ми душа да ме изостави. Не и този път. За любовта си заслужава да се бориш... Чакаше ме тежка битка ;)