Сърцето ни е изтъкано от тънки нишки,в които са закодирани
нашите чувства,емоции,спомени.В тях е заложено това,което сме
и ще бъдем.Но, ако сме сами ,ако допуснем да забравим защо
живеем,нишките се изплъзват бавно.И в сърцето ни се отварят дупки,
които растат лека-полека,безмълвно,едва осезаемо.Докато накрая
сърцето ни се превърне в огромна беэдна.Бездна без минало и бъдеще,
без начало и край.Просто безкрайна пропаст,глуха и студена.
В този момент,превръщаш се в безвремие,ние виждаме светлината,но
не я усещаме;пипаме цветето,но не го докосваме истински,говорим,но
не разговаряме,дишаме,но не живеем.И обзети от тази безумна апатия,
ние вървим,тичаме,препускаме към това,което вече е нашия свят.
За да достигнем до едно жалко съществуване,поддържано само от
храна и вода.И да установим колко голяма е станала бездната-наше сърце.
Затова,ти Благодаря,че те има,че си до мен!Благодаря ти,че не позволи
нишките от сърцето ми да се разлетят,изкубнати от самотата.Ето защо
ти подарявам всяка нишка,всяка емоция,всеки спомен.Но,моля те,паэи
душата ми,защото тя е всичко,което имам.Аз знам,че ще го направиш!
Защото,ти си моето чудо,моето вълшебство.Ти открадна за мен от времето
всички тези мигове,в които усещах,че живея,затова-Благодаря ти!