Преди смятах това за дума, с която хората описваха временното си състояние, докато не я почуствах. Не смятах, че психически може да боли в пъти повече от физически. Изпитах най-ужасната болка, тази която е силна, не спира да те боли и най-лошото, нямаш представа кога ще свърши и не можеш да направиш нищо. Очакваш да видиш светлина в тунела, но единственото, което виждаш е мрак и става все по-мрачно. Мислиш си, че можеш да изтърпиш, че това е временно, но болката, ах, тази болка, по-силна е от мен и ме поваля. Опитах да не и обръщам внимание, но рано или късно тя ме застигна отново и ме повали. Казват че болката те правела по-силен и че животът те поставя на тест, що за тест е това, едва да преживяваш деня, събуждайки се с мисълта да оцелееш и да се прибереш в дома, за да легнеш и болката да те погълне отново. Дали наистина всяко зло е за добро, защото преди бях на това мнение, но сега не виждам да е вярно. Впрочем вече и не съм оптимист, а песимист, а може би и реалист, не знам. Болката ме промени и не знам дали някой ще може да ме спаси от нея. Защо боли толкова, защо?