Вървя по един булевард. Той ми изглежда много по-различен. Като че ли по-мрачен и по-пуст. Нито един автомобил не минава и нито един човек не се вижда. Цари гробна тишина. Небето е обсипано с черни облаци и слънцето едвам се забелязва. Има много дървета. Листата им се отронват толкова бързо едно след друго. Имам чувството, че след миг дърветата ще са останали самотни и без нито едно листенце по клоните си.

  Вали дъжд от златисто кафяви листа. Много е красиво, но и някак злокобно. Продължавам да вървя. Но наистина на този булевард май няма никого и май е по- добре, защото дори заобиколена от хора, пак щях да се чувствам сама. Изведнъж в очите ми блесна искрица усмивка, която много дълго време бях прогонила толкова далеч от себе си, а се появи така неочаквано. Сърцето ми заби по бързо. Но какво е това? А дали наистина е то или очите ми ме лъжат? Затичах се.

 Да! Това беше старото ми училище. Мъка препълни сърцето ми. То е отворено. Ще вляза. Сядам на любимата ми пейка. Спомени изскачат в съзнанието ми. Това бяха най хубавите ми години!Само ако можех да ги върна! Липсват ми веселите игри и паданията покрай тях, които хич не бяха малко, дори и строгите госпожи. Ахх...! Всичко толкова ми липсва.

  До мен седна една възрастна жена. Тя има дълга бяла коса. Лицето и е сбръчкано като намачкан лист хартия. Нещо в нея ми подсказва, че всяка нейна бръчка се дължи на големи тревоги. На пръв поглед изглежда дребна прегърбена старица. Има много красиви небесно сини очи. Обърна се към мен и ме помоли:

 - Дете, моля те, разкажими за мечтите си! - с дрезгав глас.

Когато чух тези думи, реших, че ще мога да излея цялата си душа пред нея и ще я попитам как да се прибера.

  - Сега имам своите мечти и интереси, за разлика от времето, в което учех тук. Наистина има много неща, с които бих могла да се занимавам. Но не смятам, че решението трябва да го вземе някой друг, освен мен. А и има ли смисъл да пропилея целия си живот и време толкова безвъзвратно в правенето на нещо, което не ми харесва, само, за да удовлетворя желанието на семейството си  или на близките?

- Едва ли! Според мен това би било най-голямата грешка в живота ти. Насила хубост не става. Но все пак и мнението на родителите ти е важно. - прекъсна ме тя

- Ще направя всичко по силите си, за да получа едно добро образование. Защото знам, че мога и вярвам, че ще успея. - прадължих аз.

Бабата ме погледна с насълзени и очи и ми каза:

- За голямо съжаление, дете, ти никога няма да можеш да сбъднеш мечтите си! Незнайно как си попаднало на този булевард, но всичките ти мечти вече са пепел, безполезни! По-добре ги забрави, така ще ти е по-лесно! - каза тя и си тръгна.

- Но как? Защо? Искам да се прибера, има ли смисъл да живея, ако нямам мечти? -крещях аз след нея.

Побягнах, мислейки, че ще намеря изход. Приятелите ми и семейството за мен са всичко, но ако не успея да реализирам мечтите си, аз за себе си ще бъда НИЩО. Бягам...! И като че ли булевардът се напълни с хора. Хора, изгубили всякаква надежд,а а дори и вяра. Те се смееха, виждайки безпомощността ми. Спънах се и паднах.

 Отварям очи задъхана. Но аз съм в кревата си. Радвам се, че всичко е било само сън и ще имам своя шанс в живота.

***

 (есето е писано в началото на учевната година и в малко по-различен вид участва в конкурса "1000 стипиндии")