Купих си бутилка вино. Исках да се напия... или поне да се опияня. Да притъпя сетивата си. Не успях да отворя бутилката. Трябваше да набутам корковата тапа вътре в шишето. После докато си наливах разлях вино върху леглото, а когато реших да сменя чаршафа разлях и пълната чаша. Сега имам половин бутилка, наполовина празна. Разплаках се. За полупразната бутилка и за полупразния ми живот. Сега дори не мога да се напия... А той се сеща за мен само, когато е пиян. Аз реших, че ще го забравя ако се напия. Сега как да забравя? И как да си простя, че помня, помня точно него, мисля точно за него, искам точно него. Обещах си да спра да се наранявам. Обещах си никога вече да не разбивам сърцето си. А правя точно това. Как да си го простя? Да можех него да намразя, да можех него да обвиня... Щеше да е толкова лесно. Поредният човек в живота ми, който ме разочарова и предава, който ме изоставя. Само, че той никога нищо не е обещавал, никога нищо не е искал и не е давал. Аз сама му дадох сърцето си, без дори да му кажа. Сама му го подарих, а той го смачка, защото дори не разбра, че е в ръцете му. Ето нали казах, аз съм си виновна. Затова исках да пия, да забравя. Само, че бутилката вече е почти празна, а ума ми е все така трезвен и трескаво мислещ. За изгубеното, за несподеленото, за неизживяното и за разлятото вино...