Гълъб ли беше или спомен за саможиво цвете,
сред тая моя любов, разпиляна по чужди краища и сред чужди неволи.
Болка ли беше, че да те нараня и докато те боли да си спомняш за мене?
Мъка ли беше, че да те подслоня, докато хиляди друмища бягат сред този преглъщан живот.
Радост ли беше, че да те грабна,
сбогом ли беше, че да те скрия сред общите сънища?
Ех ти, друмниче, друмно, защо си ми толкова лика прилика…
Но преди да стихнеш сред тия тъжни забрави,
покажи ми бялата къща, дето все я гоня.
Покажи върбалака, че да си направя свирка от него,
докато той разправя песни за бялата младост.
Но ако ми вземеш и нея, и едната гордост,
никога не ще ти простя…
Връбниче мое, пролетно,
докато ме тровиш из чужди пътеки,
докато под чужда вода ме накланяш да пия,
не се сърди на мене, гурбетчията,
дето все съхна и вехна по тебе.
Бяло си ми, либе, бяло.
След теб каквато и да срещнах,
все те меря с тази бяла мъка по тебе…
Синьо ли ми е морето, че да го прегърна отведнъж?
И повече да не мисля за това.
Не една детска невинност пропилях по него.
Не по едни детски очи се изгледах докрая.
Сбръчице от време, къде ли ме носиш!
Из какви дъбрави и поточета бягаш!
Жажда ли беше, от дето все не се напивам?
Вечност ли беше, пред която да се поклоня?
Помен ли беше, че да ти запаля свещ?
Друмниче мое, безумно,
накъде пак ще ме водиш,скитниче мое, неспирно!
Върни ме най сетне сред белите двори,
сред тази бяла забрава.
И ми прости, че мъкнах и тебе и мене
в тоя гурбет, по всички краища на една орисия…
Но където и с ръка да те догоня
или с устни да те намеря, знай,
че все пак ще ме клони към майката земя.
Че и тя някой ден ще се сети за мене…
© Цветан Бекяров Всички права запазени
Че и тя някой ден ще се сети за мене…
!!!*