Човек може да си обясни думата "родина" по няколко начина. За някои тя е там, където са сърцето и душата, а други и поставят географски ограничения.
Преди всичко, за мен тя е едно неописуемо чувство, което те завладява напълно и не можеш да го пренебрегнеш, дори и да искаш. Както казва Янко Янев: "Родината е пространство, преживяно като съдба. Без съдбата никое пространство не може да се преживее като родина. (...) Това невидимо пространство може да се яви пред очите ни като чудна страна, в която може да има всякакви прелести, но това, що виждаме, не е родината, а нейната одежда. Родината е невидима. Тя е и материална, и затова вечна." Такова странно, но в същото време прекрасно чувство изпитвам към България.
Обичам я не заради славното й минало, не заради големите и постижения, не заради подвизите и мощта й, а заради спомените, които природната й красота е оставила като диря в съзнанието ми. Нейните тучни поляни, осеяни с многобройни цветя, величествените й върхове, прекрасните й морски брегове, искрящите езера и потоци не могат да се сравнят нито с воалите на Ниагара, нито с обширните поля на Източно-Европейската равнина, защото България е единствена по рода си.
Никъде другаде на света няма да намерите по-прекрасна страна от нашата.
© Емо Фриик Всички права запазени
Къде изчезна на завоя?!