ЧАЙКАТА ДЖОНАТАН

        На д-р Николай Сяров

            Авторът на едноименната новела Ричард Бах е посветил творбата си "На действителния Джонатан Чайката, който живее във всички нас".

        Странна птица е Джонатан. Дните му минават в изморителни упражнения за преодоляване на земното притегляне. Гладен, щастлив и отдаден на изследвания, той иска да научи все повече и повече за летенето. Мечтае да достигне неподозирани височини, да постави световен рекорд за скорост на чайка. "Защо ти е толкова трудно да бъдеш като останалите птици от Ятото, Джон? - пита го майка му - Защо не ядеш? Станал си само пера и кости! Летенето е хубаво нещо, но не се яде... Не забравяй, че летиш, за да се храниш..."

        Но Джон продължава да язди високите ветрове и да се носи до пълно изтощение из своето любимо небе. Не го мъчи толкова самотата, колкото мисълта, че останалите чайки не разбират какви славни изживявания открива по време на своя рискован полет. Този начин на мислене не му създава добро име сред останалите птици. Ятото харесва само птиците, които приличат на всички. Тези които приемат, че в реалния свят можем с известна свобода да се движим нагоре-надолу, но не ни е дадено да го избираме предварително. Той ни е наложен със своята фигура и определените си и неумолими съставки и към него трябва да се приспособим, за да бъдем, за да живеем.

        Джонатан също разбира, че този живот не сме си го дали ние, че се оказваме в него - ей така, изведнъж, без да знаем как, нито защо, нито за какво. Даден ни е, но не ни е даден завършен. Ние трябва да си го довършим, да си го доправим ние, всеки своя. Животът е нещо, което не е тук просто тъй, като едно нещо, а е винаги нещо, което трябва да се направи, да се досътвори. Наистина човек е пленник на един свят, който не е имал възможност да избере, но може би точно заради това той изпитва постоянна нужда да се отскубне от него, да излети. Това е все едно да прекъснеш живота, да престанеш да живееш за известно време, да си отдъхнеш от бремето на съществуването, да се почувстваш ефирен, въздушен, безтегловен, неуязвим, безотговорен и несъществуващ.

        Но на останалите птици от Ятото, тези, които наричаме другите, не им харесва това. Джонатан е изгонен, прокуден заради стремежите си. Никой не обича различния. Всеки избягва компанията му. Различният е олицетворение на самотата, самият той е самота. "Трябва ли да се откажа от своето безумие, мисли си Джонатан, трябва ли да се върна при другите и да се задоволя с това, което бях - една жалка и ограничена чайка. Само защото трябва да им се харесвам..."

        Джонатан избира самотата. Далеч от крясъците и граченето. Далеч и високо сред онова бездънно небе, изпълнило съзнанието му до краен предел. Повечето чайки няма да достигнат до тези височини. Необходими са им хиляди живота, за да разберат, че съществува такова нещо като съвършенство, че в живота има нещо повече от яденето, боричкането или властта. Нашето предназначение в живота е да открием това съвършенство и да го развием. Тези които не искат да размахват криле и се чувстват най-добре на земята трябва поне да мълчат. В тишината има благородство. В крясъците, граченето и злословенето - само блудство.

        Чайките, които обичат да стоят повече на земята, са на хиляди мили от небето. Те не могат да го видят оттам, където са застанали, те едва виждат крайчеца на собствените си крила... Погледът им стига само до върха на човката... Поне да запазят мълчание. Може би мълчанието ще ни помогне да се издигнем над невежеството и да открием себе си като достойни, интелигентни и способни същества. Същества, които могат да бъдат свободни и да се научат да летят. Всеки в своето си собствено небе. Там има място за всички. Във високите небесни пространства няма въздух за много приказки и грачене. Ще летим и ще мълчим. Ще откриваме след всеки размах на крилете самите себе си. Така ще оставим и другите да се открият, да достигнат себе си. Да опазим собствената си свобода и тази на другите, сигурно това трябва да е любовта. Другото е завист. Грачене и посредственост. Колкото по-високо летиш, толкова по-далеч виждаш. Така мисли Джонатан Ливингстън Чайката и отново подхваща своя самотен и често непредсказуем полет.

Петър Ангелов - ДАРЕВ