"Всичкото скрито злато ще излезе               на повърхността на Земята, но ще се скрие водата. Така е определено!" - Ванга

Аз съм една крайпътна чешма, изградена с мерак и за хаир, с три чучура, с девет корита и облепена с бял камък, на който пише: ”Пътниче, поспри, пийни и разхлади се! Благослови водата, без която не можем, и този, който е построил тази чешма!” Повече от половин век сладка и студена вода тече от мене.

Преди години конски и волски талиги, магарешки каручки спираха край мене и хора, и животни утоляваха жаждата си, разхлаждаха се и ме благославяха. Вековен дъб хвърляше огромната си сянка наблизо, под която си почиваха уморени пътници, запладнели стада, а в клоните му намираха спасение от летните горещини диви гълъби.

Всяка сутрин овчарите със стадата си минаваха покрай мен, стотици овце пиеха от студените ми води, а вечер, когато се прибираха от паша, отново се струпваха до коритата ми, утолявайки жаждата си. Животът си течеше, течеше и от мене живителната течност. Селянки пълнеха червени стомни, преди да отидат на кърска работа. Деца припкаха към обедно време да занесат по нивите студена водица.

Водите ми се събираха в един изкуствен водоем, който ловно-рибарското дружество зариби с малки каракудки и шаранчета и за няколко години в езерото и около него закипя живот. Донесоха и върбови клонки, забучиха ги близо до брега и за кратко време израснаха чудни  върби, чиито клони милваха водата.  Вечерно време жабешки хор огласяше околността и се смесваше с песента на щурците, а когато имаше пълнолуние, повърхността блестеше в мека сребриста светлина, в полунощ идваха самодивите и танцуваха до първи петли на поляната. Рано сутрин още личаха следите от нежните им ходила по утринната роса.Момчетата с обикновени черничеви пръчки, направени на  въдици, клечаха по цял ден с весел смях и глъч, а накрая бързаха да занесат рибата на майките си, за да им я изпържат. Няколко щъркела всеки ден обикаляха брега, влизаха до колене във водата и след малко, размахвайки криле, отлитаха, за да занесат на малките си хванатата жабка. Обичах тази хармония, обожавах тази красота, защото моята вода беше създала всичко това. Гордеех се дори…

Преди двадесетина години единият ми чучур пресъхна, постепенно водата намаля. Хората започнаха да приказват, че е от новата кариера, която се намира на десетина километра от мене. Пътища се строели, магистрала щяла да минава, много инертен материал трябвало….Наскоро и вторият чучур пресъхна и сега едвам пълня коритата. Те  вече не са нужни на никого, защото постепенно стадата овце намаляваха, после се стопиха съвсем, тук-там някой старец ще мине с по три-четири овчици или кози. Изчезнаха и каруците с животински впряг, все повече автомобили хвърчат наблизо, но малцина се отбиват при мен, за да се разхладят, някои си мият колите. Наскоро дойдоха едни хора с бутилки, напълниха ги, отнесоха ги някъде. След месец на челото ми сложиха табела: „Водата е негодна за пиене!” Заболя ме, загорча ми, десетилетия наред утолявах жаждата на толкова хора и други живи същества… и сега – негодна! Вътрешно се пречупих, усещам, че ще пресъхна съвсем, ако не това лято, то другото със сигурност. Ще пресъхна като стара жена, ще остана като един паметник, който времето едва ли ще пожали. Кому е нужна чешма без вода! Иде ми да викам, да крещя, да ме чуят, защото съм самотна – една стара, безводна и самотна чешма! Няма ги хората, птиците, животните, дълбоко някъде усещам водата, но тя няма сили да напълни пак трите ми чучура, дръпнала се е в земните недра. Защо ли? Може би, обидена на някого или за да се спаси! От кого ли? Не ми казва.

Постепенно езерото заблатяса, започна да се свива, да се свива, върбите изсъхнаха, щъркелите спряха да идват, децата също… Пак има пълнолуние, но го няма блясъка по водната повърхност и самодивите сякаш отлетяха нейде далече. Целият този живот и кипеж изчезна, стопи се…

Единствено щурците продължават да пеят своите песни, но те вече не ме радват, а ми носят тъга… Приказват си хората, че където е текло, пак ще тече, ама на мене не ми се вярва... Вие как мислите?